Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 42

— Как ще е друго време? Все нощно време. И досега е било така — не разбираше Панчо.

— И другите таласъми не го разбират, Панчо. Особено Дългата опашка нищо не разбира от нови времена. Затова им казах, че ще дойдем тука да ти тропаме както на бабиния Пенин таван. А всъщност ги доведох, за да се сбогуваме.

— Ще ти дам да се разбереш, като се върнем — изсъска на ухото му Дългата опашка. — Да се благодариш, че и аз се трогнах от раздялата, та не искам да тревожим момчето.

— Там… там… там…

— Таман навреме се обаждаш.

— Не заеквам, а казвам, че там трябваше да се сбогуваме, а не да се катерим тука осем етажа.

— Да, но не успяхме, защото не разбрахме кога си е заминал Панчо.

— До… до… до…

— Тон за песен ли даваш? Дава се „ла“, а не „до“.

— Догодина щеше да дойде пак. Да го бяхме почакали.

— Дотогава съвсем щеше да порасне. Затова сега ви доведох да се сбогуваме.

Нещо изгромоля силно. Всички погледнаха към Караконджо, готови да го упрекнат, че сега не е време за поразии. Но се оказа, че е далечна гръмотевица. В стаята за миг стана много светло и Панчо помисли, че пак е изгубил таласъмите. За щастие след светкавицата мракът се сгъсти още повече. Сега можеха да се скрият в стаята и трийсет таласъма.

— Не искам да се сбогувам. Толкава ми е хубаво с вас. Досега само съм ви слушал от тавана. Никога не сте били толкова близко до мене. Колко са меки лапките на Мъркот. Как закачливо люлее пружината на леглото ми Караконджо. А на стола до тирантите ми се развява опашката на Дългата опашка. Не си отивайте.

— Време е, Панчо.

— Не е време. Останете тука. Аз вече не играя с играчки. Вие ще ме забавлявате.

— Е, видиш ли. Къде са играчките?

— Свалих ги в мазето.

— А защо?

— Ами защото не съм малко бебе.

— Ето на. Време е било да се разделиш с играчките си. Сега е време за раздяла и с таласъмите.

— До… до… додето не са пропели първи петли.

— Тук няма петли.

— Ви… видях на един балкон. А и слушах едно стихо… стихотворение за петли по градските балкони.

— Може, но са забранени.

— Как… каква полза, че е забранен, след като изкукурига?

В това време Мъркот бе отворил калъфа на цигулката и звънкаше с лапи по струните:

— Ла, ла, ла.

— Това не е „ла“, а „си“ — поправи го Панчо. Мъркот не посмя да възрази, защото Панчо бе спец по нотите. — Ето, това е „ла“. — Взеха тон и четиримата изпяха песента „Иде време“.

Иде време, когато сме малки да задрънкаме звънки дрънкалки на земята сигнал да дадеме, че дошло е на свят ново племе. Но след време изглеждат ни жалки, и то с право, подобни дрънкалки пред огромните приказни лами, пред вълшебници с разни „Сезами“, пред различните там Бармалеи, пред добрите и лошите феи. И Снежанка на седем джуджета и на нашите сънища шета. Но след време дори и Снежанка като всяко момиче е жалка — женомразци сме ний, капитани, и в морета сновем, океани, да се бием под рев на пасати, йо-хо-хо, с еднокраки пирати. Но след време ний, смели апахи и команчи, притихваме плахи пред момичето, вече девойка, от изящната негова стойка, очаровани, призовани — като дълго плавали капитани. Иде време след туй, иде време и един за ръка да я вземе. Иде време да станем големи. Да тъжиме тогаз иде време, че е имало едно време, а сега в наште сънища няма ни целувка на фея, нито пламък на ламя. А то значи, че вече е време тая песничка друг да поеме…