Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 26

Споменът за цигулката прекъсва вълшебството, но само за миг. Приказната музика зазвучава отново. Нотите не могат да правят такава музика. Тропотът на таласъмите е нейният ритъм. Свирнята на щурците отвън — нейна мелодия. Вятърът в мушмулата, славеите в липата, лунният блясък, далечната свирка на локомотив, близкото излайване на куче, шумоленето на завивката, с която баба Пена го загръща вече насън — всичко това се слива ведно гальовно звънче, което вече се отдалечава, но му кима да не тъгува, защото пак ще се върне. А то ще рече, че Панчо вече е заспал.

За цигулката през деня не се сещаше, макар че майка му заръча да се упражнява поне по два часа на ден. Страх го бе обаче да не я забрави, когато си тръгне обратно за града. Вечер наред с таласъмите и това му бе страхът. И тоя страх на края се оправда. Днеска сутринта си замина, а цигулката остана. Хем нарочно я бяха нагласили отгоре на масата, та да ги подсеща. Но баба Пена от мъка, че се разделя с Панчо, забрави да я вземе, когато тръгна да го изпраща на рейса.

— Чумата да ме тръшне, макар — тюхкаше се после баба Пена, бършейки праха от големия черен калъф. — Стара съм, забравям. Ами на Панчо къде му ходи умът.

Повдигна баба Пена капака да почисти отвътре. Но инструментът беше лъскав, без нито една прашинка, стоял добре затворен през цялата ваканция.

— Боже, боже, дано Савата се съгласи да я откара утре с гюмовете — говореше си баба Пeна. Макар и останала сама вече в глухата къща, още си мислеше, че говори на Панчо. Като затвори капака, закачи със сухите си пръсти няколко струни. В къщата отекнаха нестройни звуци. Тропотът на тавана тутакси се усили.

— Пусти мишки. Пак се развилняха. Млък бре! — вдигна глава към тавана баба Пена. — Сега ще пратя котарака да ви натика в миша дупка.

Глава втора

Караница сред таласъмите, която хвърля светлина върху техните лица, доколкото може да падне светлина в един таван, и то върху призраци

— Чух… чух… чухте ли? — заекна таласъмът Караконджо. — Нарекоха ни мишки.

— Чух… чух… чухме — подигра му се таласъмът Мъркот. — Чухме обидата. Пита се, защо я изрекоха. Не бързай да грухтиш, преди да си обмислил добре въпроса. Ако изобщо свински духове като тебе могат да мислят.

— Не съм никакъв свински дух… дух… дух — запъна се Караконджо, макар че думата беше само от една сричка и нямаше къде да се заеква.

— Как да не си? Караконджовците, това са духовете на закланите прасета.

— Това баба Пена го разказва на Панчо, за да му е по-интересно и ти се хва… хва… хвана.

— А това, че когото настигнеш в тъмното, го яхваш като магаре, и то ли не е вярно?

— Вярно е, доколкото е вярно за всеки таласъм… съм… съм. И аз съм… съм дух като всички вас.

— А нямаш ли свинска муцуна, а?

— А ти виждал ли си ми муцуната? — не се предаваше Караконджо.

— Колкото ти моята. Но това няма значение. Всички таласъми са невидими, обаче вас, караконджовците, бабите ви описват съвсем като прасета.