Читать «Самотен ли е вятърът?» онлайн - страница 3

Но Матео не звънна нито на следващия, нито по-следващия ден. Измина цяла седмица, а от него нямаше и следа. Тя започна да се притеснява. Чак сега си даде сметка колко се е привързала към този човек. В мислите й изплува старата и вече забравена максима, че човек оценява нещо едва когато го изгуби. Опита се да издири номера му чрез мобилния оператор, но за нейна изненада в разпечатката на водените от нейния апарат разговори не фигурираше нито един непознат номер: единствено телефоните на майка й, колеги от службата и началниците. Тя вдигна грандиозен скандал, обвини компютърните спецове в некадърност, но от централата бяха категорични: един и същ номер, който да е звънял на този телефон в продължение на половин година, няма.

Когато след скандала се прибра в апартамента си, изпълнена с недоумение, първата й работа бе да измъкне от хладилника бутилката „Джак Даниълс“, към която не бе посягала от началото на запознанството си с Матео. Наля си пълна чаша, погледна я, отсипа малко и я допълни със сода и кубчета леда, сложи я на масата, остави мобилния телефон до нея… и за свое огромно неудоволствие се отдаде на това, което винаги бе ненавиждала — нещото, което майка й наричаше „битов алкохолизъм“ или „чешка тройка: аз, чашата и бутилката“.

Докъм 4 часа сутринта беше успяла да види сметката на половината бутилка, но скапаният телефон не искаше и не искаше да звъни. Тя посегна с несигурна ръка към чашата, в която бяха останали още около една-две глътки, и в този момент прозвуча сигналът за гласова поща. Кой ли пък се беше сетил за нея и как бе оставил само гласова поща, когато телефонът й не бе оставал без обхват или изключен дори и за минута? Тя набра кода за прослушване, въпреки че заради поетия алкохол на два пъти обърка цифрите.

— Здравей, Паола — прозвуча с гласа на Матео записаното съобщение. Тя се изненада: досега винаги й се бе обаждал лично, никога не бе изпращал SMS или гласова поща. — Съжалявам, че трябва да ти съобщя за нашата… раздяла по този начин, но усетих, че едва ли ще мога да ти кажа това, което искам, лично. Не мога да ти звъня повече. И без това допуснах огромна грешка, която ще ми струва доста скъпо. Сега един от двама ни трябва да се прости със съществуването си. Реших това да съм аз, понеже полека-лека успя да станеш нещо твърде скъпо за мен… въпреки че никога не съм те срещал на живо… не съм те целувал… не съм ти казвал очи в очи, че те обичам…

— Виждаш ли, Паола — продължи след кратка пауза гласът на Матео — аз съм това, което ти и себеподобните ти бихте нарекли „дявол“. Въпреки че точното му наименование е доста по-различно, а и шефът ми не е Сатана, независимо от това, че понякога се държи отвратително. — Тя долови усмивката в гласа му. — Но така или иначе имаме строга забрана да се виждаме или чуваме с обикновените смъртни. Аз я наруших. Защо — това вече няма значение. Когато слушаш това, от мен ще са останали само спомени. Надявам се, че една част от тези спомени ще са и в твоята душа. — Той отново се засмя, но доста невесело, както усети Паола. — Влюбен дявол… хм, навярно свещениците от твоя род ще получат удар при подобно твърдение. Както и да е. Бъди щастлива. Кой знае — ако вярваш в преражданията, може и да се видим отново…