Читать «Самотен ли е вятърът?» онлайн - страница 2

— Кой си ти?!

— Нали ти казах — приятел. А и — гласът отсреща явно се усмихна: можеше да го почувства дори през слушалката — може да се каже, че сме колеги по нещастие. Аз съм просто човек, който също като теб не може да заспи, също като теб пали цигара от цигара и… също като теб е самотен.

— Откъде си толкова сигурен, че съм самотна? Може пък точно в този момент да съм с някое гадже в леглото и ти да ме заварваш в неудобно положение…

— Знам, че не си — прекъсна я гласът. — Знам, че все още не можеш да преглътнеш загубата на Франко.

— И това ли знаеш??? Дяволска работа!

— Мда-а, и така съм чувал да ме наричат — отвърна гласът отсреща със странна нотка. Личеше си, че се забавлява искрено. — Каквото и да си мислиш обаче, искам да си сигурна, че не съм нито някой психопат, нито луд, нито маниак. Просто… ми се иска да поговорим.

„Нямам настроение за среднощни разговори“, искаше да се тросне Паола, но вместо това за своя огромна изненада се чу да казва:

— Самотен ли си?

Отсреща се донесе тих смях.

— Самотен? Повече, отколкото би могла да си представиш… и по-малко, отколкото ти се струва. Самотен ли е вятърът, който денонощно обикаля с безплътното си тяло по света? Самотна ли е мисълта, докато се стрелка из милиардите неврони из мозъка? Самотна ли е песента, която е слушана от всички, но никога не е заговаряна от никого? Ако да, то значи и аз съм самотен.

— Кой… кой си ти все пак?

— Аз ли? — засмя се отново гласът. — Можеш да ме наричаш Матео.

Така започна запознанството им. Нямаше вечер (понякога дори нощ), в която двамата да не се чуят. Говореха по цели часове на най-различни теми — философски, отвлечени, конкретни или абсурдни. Веднъж тя си даде сметка, че откакто бе загубила Франко, не бе приказвала с никого с подобно наслаждение. Когато името изплува в съзнанието й отново, болката се завърна — остра, хапеща и разяждаща. Опитваше се да го забрави, но не можеше.

Матео явно усещаше какво става в душата й.

— Липсва ли ти Франко? — попита я една нощ той.

— Много — откъсна се веднага от устните й. — Цял месец след като… след като го загубих, сънувах… изживявах миговете на катастрофата отново и отново… Абсурдно, нали — особено като се има предвид, че не съм била там? Сънувах как се качва на мотора си, как полита напред — както винаги, без да си сложи каската… и как онова „Ферари“ се забива челно в него…

— Нека не говорим за това, ако не искаш — прекъсна я Матео.

Друг път я попита:

— Защо го обичаше?

— Понеже беше всичко, което съпругът ми не беше.

— Защо тогава не се разведе?

Този път тя беше тази, която смени темата. Някак си не й се искаше да обяснява на един глас, който все още не бе свързала с жив човек от плът и кръв, за собственото си малодушие, което мразеше от дъното на душата си и което досега бе станало причина за един куп грешки в живота й.

Така — някак си неусетно — измина половин година. Паола все повече свикваше с Матео и все повече се привързваше към него по някакъв странен начин. Именно затова изумлението й, когато той една вечер не се обади, беше огромно. Едва сега в мислите й изплува простичкият факт, че и досега не знаеше нито телефонния му номер, нито адреса му, нито каквито и да били негови координати. Единствената връзка между тях бе бил мобилният й телефон, а апаратът й никога не показваше набиращия номер. През съзнанието й премина някакво странно опасение, но тя не му обърна внимание. В крайна сметка, сигурно щеше да се обади утре. Може пък да е бил възпрепятстван от нещо важно.