Читать «Сако от велур (откъс)» онлайн - страница 4

Иван Антонов. Нямам. Защо?

Отговорник II. Всички така казват. Ще видим. (Отминава)

Евгени (който се е върнал). Познат ли?

Иван Антонов. Ами. Не е добре май, пита ме дали имам котлон.

Жоро. Не признавай. Засега овца ни стига.

Завеса.

Тримата след дълго лутане се появяват пред една врата.

Иван Антонов. Влизаме и питаме, така повече не може.

Евгени. Капнах от тези етажи, все едно, че покорявам Чомолунгма — нагоре-надолу, нагоре-надолу, вир-вода съм.

Жоро. Хайде, какво чакаме? Да питаме!…

Тъжни цигулки свирят вътре. Календарът е от 1955 година. Мършави цветя изнемогват в ъгъла, затрупани с прах. Радиоточката къса сърцето. Зад бюрото посивял вече мъж бели кротко ябълка.

Иван Антонов. Извинявайте, че ви безпокоим… За един съвет…

Жоро. Искаме да отидем не седмия етаж.

Евгени. При началника.

Иван Антонов. Но стълбите стигат до третия етаж и свършват. Зазидани са. Зад стената се чуват пишещи машини, смях, вероятно някой там работи…

Евгени. Търсихме други стълби — няма. Тези са единствени.

Жоро. Единствени и зазидани.

Иван Антонов. Бихте ли ни казали как да стигнем до седмия етаж?

Чиновника бавно поклаща глава. Той е изумен, че има хора, които искат да стигнат чак до седмия етаж. Все едно на Луната.

Жоро. Какво каза?

Евгени. Нищо не е казал. Поклати глава.

Иван Антонов. Може би не ни е чул. От радиоточката. (Високо.) Защо не спрете радиоточката?

Чиновника (бавно поклаща глава). Не може.

Иван Антонов. Как не може?

Чиновника. Спира се централно.

Жоро. Как централно?

Чиновника. Като парното.

Иван Антонов. И цял ден свири?

Чиновника. Тя свири от 1955 година.

Евгени. Непрекъснато?

Чиновника. Непрекъснато.

Иван Антонов. Но не ви ли пречи?

Чиновника. С всичко се свиква.

Иван Антонов. Вижте, ние искаме да стигнем на седмия етаж.

Чиновника. Чух.

Иван Антонов. По стълбите не може, те са зазидани, сигурно има някакъв друг начин. Бихте ли ни казали как да стигнем?

Чиновника. Не знам.

Иван Антонов. Как не знаете? Нали работите тука?

Чиновника. От 1960-а.

Жоро. Но вие как ходите?

Чиновника. Никога не съм ходил на седмия етаж.

Иван Антонов. Ама как, никога ли не ви се е искало да отидете… да видите… не са ли ви викали… по служба?

Чиновника (клати глава). Не.

Иван Антонов. Петнайсет години?!?

Чиновника. И седем месеца.

Иван Антонов. Но хората отидоха на Луната. Ще отидат и на Марс.

Чиновника. Чувах. Луди хора.

Иван Антонов (поглежда приятелите си). Извинявайте, че ви обезпокоихме.

Тримата излизат, но Иван се връща, тикан от някаква мисъл, качва се на стола, протяга ръка и завърта копчето на радиоточката. Тя спира. Иван гледа Чиновника.

Чиновника. Колегата, който се пенсионира в шейсета година, казваше, че не може да се спре. Спирала се централно.

Иван Антонов. Като парното?

Чиновника. Като парното.

Иван Антонов. И вие петнайсет години нито веднъж не се опитахте да проверите дали това е истина? Нито веднъж не се качихте на стола и не протегнахте ръка? Петнайсет години спите тука! Като в паяжина!… Цигулки! Музики! Ще се скапете бе! Ама да мине някоя реорганизация и да ви измете всичките, боклуци такива!… (Тръгва си.)