Читать «Саво» онлайн - страница 3

— Погледни ме, мари! Отговори! — извика Саво̀ нетърпеливо.

Еленка не преставаше да хълца, без да погледне нито един път майка си.

Саво̀ кипна. Тя се развика разярена. Еленкиният плач и упоритото таене причината му я накараха да излезе извън себе си. Най-после Еленка издума със задавен глас, като си криеше очите:

— Едни ученички ми казаха… Оскърбиха ме…

— Кой какво са те оскърбили? Гледай ме! Какво?

— Ти знаеш… Аз знам…

И момичето с отчаян плач си повали лицето на възглавницата.

Саво̀ побеля като стена. Устните й се разтрепераха нервно, кожата по лицето й се изопна и слепна и сдоби безжизнен цвят.

Тя разбра. Няколко мигновения тя стоя неподвижна с разперени ръце и с очи, безмислено вторачени в Еленка.

— Знаеш? — извика тя в изстъпление от гняв. — Срамуваш се от майка си! Не ме поглеждаш? Питаш ли мене как ми е, широко ли ми е около врата?… Добре, знай да знаеш! Майка ти няма мирази цели петнайсет години да те гледа, да те отхранва, да те възпитава, да не останеш като нея парцал на света… Срам те е? Искаш дрехи чисти, прилични, да се не срамиш в гимназията; искаш книги, учебници скъпи и прескъпи, трябва как и как да те поддържам да свършиш… Баре една стипендийка не можахме да сполучим тук… За тебе ми е бил животът досега… Срамуваш се от майка си! Заплюй я! Тъй! Тъй ми се пада, че не те пратих на чужди врата слугиня, каквато аз съм била… Сега съм лоша. Плачи, плачи де! Знаеш! Е, знай… Такава съм, ти недей бъди такава! Аз съм парцал! Аз съм вдовица… Вдовица всеки я гони и я гледа накриво… На вдовица и полите й са душмани… А ония, дето те оскърбяват, не знам ли ги? Билетчета приимат и пращат… Но мене видено!… Защо плачеш, мари? Боже, боже, какво да сторя! И все така! Аз съм проклета майка!

И Саво̀ седна на кревата си и затули с ръце очите си: тя заплака. Съвестта не прие оправданието…

* * *

От тоя ден вече Еленка чувствуваше една стена от студ, че я дели от майка й. Тежкото съмнение, което от няколко месеца насам беше се загнездило в душата й като една ехидна, изчезна: тя стоеше пред истината! Тя се покори. Тя вече не загатна, нито даде знак, че помни и че знае нещо…

Само Балчева нямаше смелост да погледне в очите, кога го срещнеше из тяхната улица. Ако можеше, тя заобикаляше, да го избегне. Даже тя трепваше от всеки мъж, който имаше каква-годе прилика с него…

Мина се още време и привичката стори своето: равнодушието замести предишното възмущение в душата на бъдещата наставница…

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3796]

Последна редакция: 2007-11-08 15:00:00