Читать «Саво» онлайн

Иван Вазов

Иван Вазов

Саво

Бедна, задушена стаичка в една от старите махали на София. Множество излинели фотографически образи по стената и една карта на България, начъртана от невеща ръка; в ъгъла — железен креват с тантелообточен чаршаф. През двете ниски, наравно с почвата прозорчета, през които влазя една тъжна и кална виделина, виждат се почернели, гнили покриви и изпокъртени зидове, които притискат старата, тясна и нечиста уличка.

При ниския миндер, постлан с извехтяла басма, едно чернооко, мършавичко, с кротък поглед момиче, подгънало колене, беше занято над книжа и тетради, разхвърлени по миндеря.

През отворените врачка̀ на една друга, още по-малка стаичка, като ко̀торка, през която се излазяше на двора, чуваше се шум от женска шетня и требене.

— Еленке, не е ли дошло време за училището? Я виж да не закъснееш — обади се един писклив женски глас из ко̀торката.

Момичето се сепна, погледна стенния часовник и скокна веднага.

— У, осем вече минало! — извика то уплашено и бързо хвана да си прибира тетрадите.

— Виж каква си за̀хлас; комай те подсещам два пъти веке — измъмра я майка й; — може ли такива работи да се вършат? На̀, книги на миндер, по маса… неуред. Да дойде човек, та ще се засрамя.

И с тия думи Еленкина майка влезна в стаята. Тя беше дребна женица, черноока, с кръгло повяхнало, изпито лице, но с правилни черти, с остатки от прежна хубост — облечена в износена рокля. Само погледът, блестящ, необикновено светъл, хвърляше живост, енергия в уморената физиономия на тая жена.

Еленка изфръкна из вратата с книжата си под мишница…

Почти в същия миг вратата се чукна. Еленина майка отвори, като си дозакопчаваше роклята на гърлото. Един нисък господин в дълго палто, със строг и сериозен вид, с голяма рошава брада, пусната на свобода, се показа на прага и влезе в стаята.

— Бие срещнахте Еленка? Тя закъсня като никога, а вие ранко идете… по-добре… Вижте ме, аз не съм се още прибрала… Боже, какъв неуред у нас! — гълчеше засмяна Еленината майка, като нареждаше с пъргави движения някои неща на местата им.

— Е, защо сега тия церемонии, Саво̀? — каза гостът и седна небрежно на миндеря, дето одеве работеше Еленка над уроците си.

— Забравихте ни, господин Балчев — каза Саво̀ с усмихнато намусване на лицето, — една неделя и повече има вече… Чак вчера ви видяхме на улицата.

— Къде бяхте вчера с Еленка? На разходка?

— На разходка, господин Балчев — каза Саво̀, като клекна при мангала, за да прави кафето. — Какво, цяла неделя в училището, с уроци, занимава се; тук у дома — пак все над книгите. Не вдига глава. Предала се цяла на науките си и ми се хвали, че й турят добри балове… Умна е, трудолюбива е, няма да остане тя като майка си сляпа… Та ви казвам, господин Балчев, изведох я на разходка къде Шарения мост — там ни и видяхте — да поглътне малко чист въздух и да промени… Тя с това занимание, каквато е слабичка, прави ми грижа… Само тя ми е, всичката надежда ми е на Еленка… Още една година й остава, за да изкара шестия клас. И тогава само ще си кажа: ах, боже, ще си отдъхна аз, клета вдовица! А то, каквото съм изпатила, додето я отгледам и възпитам, господин Балчев, само аз зная…