Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 2

Размърдвам се.

— Извинете… извинете ме.

Стомахът ми се надига. Тръгвам по-бързо. Краката ме отвеждат до вратата, високите токчета отмерват бърз и отчаян ритъм по стъпалата отпред. Пролетен въздух, аромат на зелено и свежест нахлува в дробовете ми.

— Франки?

Това е татко. Искам да се обърна и да се отпусна в прегръдката му, но сигурно някои хора са се обърнали и ни гледат, други надничат през прозорците. Госпожа Фратели, шефката ми в съвета, лелите, колегите на Алекс, момчетата, с които играе хокей, и съпругите им. Братовчедите ми Вини, Джулия и Кристина — Кристина е с новороденото на ръце. Чичовците ми Марио и Роберто, и двамата държат чинии, отрупани с храна. Роднини на мама, далечни роднини, на които дори не помня имената, но те непрекъснато ме следят с очи. Хора от семейство Гарднър. Има повече от семейство Капуто, отколкото от семейство Гарднър, въпреки това всички ме наблюдават със сериозни лица, държат чинии, отрупани с храна.

„Нещастното момиче — сигурно повтарят те. — Първо майка ѝ, а сега и това“. Вероятно клатят глави и тайничко благодарят на Господ, че не се е случило на тяхната сестра, дъщеря или племенничка. Благодарят на Господ, че не се е случило с тях.

Клатушкам се бързо по горещата поляна, сякаш съм пияна. Тук въздухът е приятен, по-свеж, отколкото вътре, затова вдъхвам дълбоко и продължавам да вървя. Бягство.

— Франки? — вика ме отново татко от вратата.

— Добре съм. — Гласът ми се пропуква. И на двамата ни е ясно, че не съм добре.

Не се обръщам, за да видя изражението му, защото знам, че е пребледнял, стар. Така изглежда, когато не е съгласен с чичо Марио; или пък онзи път, когато братовчедът Вини си счупи крака пред нас, а костта щръкна и разкъса кожата. Най-зле беше, когато Бела си тръгна.

Устремила съм се напред, сякаш знам къде отивам. Не обръщам внимание колко много ме стягат тъпите черни сатенени обувки, изрязани на пръстите, нито на хартиеното шумолене на черната рокля. Минавам покрай ограда с бели рози. Минавам покрай автомобил с олющена жълта боя и клатушкаща се Дева Мария от избеляла синя пластмаса над таблото. Високата тъмнокоса жена вътре отваря вратата. Май иска да ме повика. Продължавам напред, качвам се в колата си и паля двигателя. Климатикът бълва в лицето ми гореща струя въздух като от сешоар.

Шофирам бързо през града, притихнал и заспал както всяка неделя, и се насочвам към покрайнините. Минутите се изнизват като секунди. Сградите се скупчват, а след това се раздалечават една от друга. Някаква жена зяпа от прозореца на кухнята си, присвива очи, спира, след това посяга към купчина прибори. От верандата ме наблюдава котка с немигащи жълти очи, сякаш съм мишка. Дете на люлка гледа войнствено. За кратко ме следва куче, бърните — разтворени в усмивка, езикът — провиснал като разделител за книга, сякаш иска да тръгне с мен, сякаш знае къде отивам.

Аз обаче не знам. Нямам точна представа.