Лъвът решил да обяви, че този, който залови [2210] Лисан, е длъжен на часа да го убие… А в леса Лисан от туй не се засягал, ала все пак дордето бягал, оглеждал се. Когато той [2215] отминал някакъв завой, видял, че зад една могила на югоизток се разстилал просторен кър. Със поглед взрян в безкрая, ревностно Лисан [2220] започнал да се моли Богу: „Ти, Боже, ми помагаш много и в хитрините, и в бедите. Дано до свършека на дните пребъде твойта воля свята. [2225] Подреждай ми добре нещата и ме прикривай, та дано, дордето жив съм, ни едно животно да не ме познае!“ А после той в знак, че се кае, [2230] на изток извъртял глава и се прекръстил. След това пак продължил по своя път. Но все по-остро взел гладът да го измъчва. В миг Лисан [2235] в полите на горист балкан село съгледал и нататък поел по път трънлив, но кратък. Най-сръчният занаятчия и най-изкусен бояджия [2240] живеел там. В едно корито той току-що боя размита бил сипал — искал в този случай багрило жълто да получи. Но трябвало да си намери [2245] прав прът, със който да измери той предварително плата си, и вън излязъл да потърси прът подходящ, ала отворен оставил малкия прозорец, [2250] пък и дълбокото корито със нищо не било покрито. Към къщата му се насочил Лисан, оградата прескочил и в двора му се озовал. [2255] А бил страхотно изгладнял от бягането, но из двора не забелязал нито хора, ни пиле, ни петле, с които стомаха си да позасити. [2260] Със пъргав скок върху перваза се метнал, но не забелязал човек из стаята да ходи. Но дяволът не знае отдих и хитър номер му скроил. [2265] Лисан за миг се престрашил и скочил, ала в бързината той не видял съда с боята и за голяма изненада до гуша във боята пада. [2270] Направил опит със отскок от пълния с боя бачок да се измъкне, но напразно. Тогава тъкмо вътре влязъл стопанинът със прът в ръката [2275] и взел да мери дължината на своя плат, но бил смутен, че плисък необикновен внезапно чул, и слух надал. Лисан, макар и отмалял, [2280] насам-натам се още мятал, за да излезе от боята. Щом бояджията открил Лисан, той тъй се разгневил, че налетял да го удари [2285] със своя прът, ала не сварил, защото в тоз миг чул молбата на падналия във боята: „Сеньор, недей изпада в яд! Аз също този занаят [2290] отдавна упражнявам — даже и по-добре. И ще ти кажа един изпитан мой секрет: боя и пепел отнапред ще вземеш — те се смесват лесно [2295] и получава се чудесно багрило.“ — „Твърде любопитно! Но как тъй в моето корито ти озова се?“ — „Тъкмо сторих туй, за което ти говорих. [2300] Багрилото е чудно, виж! Аз знам тоз метод от Париж и няма в тайна да го пазя. Но помогни ми да изляза.“ Стопанинът подал ръка [2305] на падналия и така го дръпнал, че Лисан излязъл вън от коритото и казал: „Е, драги, сам прави каквото намислил си за днес, защото [2310] това мен хич не ме засяга. Ти ми помогна да избягна опасност явна, слава Богу. Макар че аз не киснах много в коритото, виж резултата [2315] от действието на боята — тъй както съм във жълто цял, не би ме никой разпознал. Е, остани си тук със здраве, пък аз на път ще се отправя [2320] да си потърся сам късмета.“ Лисан се втурнал през полето, ала съгледал Изангрен как дебне сам край плет зелен, и страх смразяващ го обхванал. [2325] Вълкът дебел и як бил станал, но явно бил в момента гладен и чакал жертва да му падне. Лисан помислил си: „Със мен е свършено. Та Изангрен [2330] изглежда силен, наедрял, пък аз съм тъй измършавял, че трудно си представям как той би ме разпознал. Все пак ще трябва много да внимавам [2335] и никак да не се издавам, че щом устата си раззина ще ме познае сред стотина животни в гъстата дъбрава. Ще действам хитро, пък да става [2340] каквото ще, но ще науча какво във двора днес се случва.“ Към Изангрен се той отправил, ала решил да си преправи гласа, за да не го познае. [2345] В туй време Изангрен гадаел какво ще е туй чудновато животно, скитащо в полята, изпаднал в ужас и чевръсто стотина пъти се прекръстил. [2350] Лисан до него приближил и ето как го поздравил: „Гудбай, сир, не ти знам езика, но тъй нали у вас се вика?“ „Добро Бог само да ти дава! [2355] Но откъде се взе тъдява? Не си от Франция ти май, ни от познат на мене край…“ „Не, сир. В Британия роден, но вече от имот лишен. [2360] Днес търся моята приятел разкаже мене за палата; цял Франция съм аз обходил и цял съм Англия пребродил. Аз дълго в тоз страна живял [2365] и много я добре познал, ала във Франция желае да ида пак, да опознае Париж, но иска най-напред изучи френски ред по ред.“ [2370] „А имаш ли си занаят?“ „Я, я, жонгльор съм вред познат, но някой мой виола крадне. Ако тя мене ми попадне, балади, песни свиря пак. [2375] Два дена минали откак не хапвал даже и коричка.“ „А как на име те наричат?“ „Мен всички викат Галопен. а твойто име кажеш мен?“ [2380] „Аз Изангрен съм, братко драг.“ „Във тоз страна роден все пак?“ „Да. Тук протичат мойте дни.“ „От краля имаш новини?“ „Защо?… Та ти виола нямаш…“ [2385] „Не, но желание голямо да свиря — всички до един мен слуша песни за Мерлин, и за Нотон, и за Тристан, и за Артур, и за Брандан, [2390] за όрловите нокти ле-то.“ „Ами онази песен, дето все за Изолда се говори?“ „Я, я, бай гуд, знам, знам безспорно.“ „Ти явно си възприемчив, [2395] умел, способен, талантлив. Кажи ми, щом се уповаваш на крал Артур, дали тъдява съзирал си един лентяй, един престъпен негодяй, [2400] един нехранимайко рижав? Дано за тебе Бог се грижи и от такива да те брани! Ех, ако можех да го хвана! Та той нас всички изигра [2405] и с краля Лъв се подигра По този повод бе осъден от трибунала ни да бъде обесен за безброй простъпки. Той на кралицата потъпка [2410] достойнството и я примами в леглото си… И на честта ми посегна… Имам разрешение от краля с тежко отмъщение да заплатя на таз твар гадна, [2415] щом в моите ръце попадне.“ Лисан с наведена глава отвърнал: „Бога ми, това нечувано, непоносимо… Какво бе неговото име?“ [2420] „Лисан се казва тоз мизерник. Той всички поданици верни безсрамно позори и мами. Да можех да го пипна само, заслуженото ще му дам: [2425] ще действам, както аз си знам, и ще спася от този гад добрия животински свят.“ „Добре ще е да си плати, ако намериш него ти! [2430] Кълна се във светци английски, в свети Тома Кентърбърийски и в Бога, дето небесата препълнил със сребро и злато, че аз на него не прилича.“ [2435] „С разумни думи се заричаш — отвърнал Изангрен, — защото ти би си сам навлякъл злото, ако със нас се заядеш, и няма да се отървеш [2440] ни чрез властта на някой трон, ни с помощта на Аполон. Но аз за твоя занаят си мисля. В кралския палат ако отидеш, ще ли смогнеш [2445] придворните така да трогнеш, че те да ти се възхитят, без в нещо да те укорят?“ „О, пресвети Йерусалим, на мене крал необходим.“ [2450] „Чудесно, сир! Ела тогава на краля аз да те представя и на кралицата. А тя е млада и по красота със никоя не е сравнима. [2455] Ти също чар безспорен имаш и сигурно ще покориш придворните, ако решиш да дойдеш в двора този ден.“ „Добре! — отвърнал Галопен. — [2460] Аз знае номера различни, шеги, истории комични — любимец аз на всички стана. А пък кога виола хвана в ръце, ще пея много песни [2465] и разни припеви чудесни за теб, защото доста свестен.“ „Ще станеш в двора най-известен! — окуражил го Изангрен. — И друго трябва според мен [2470] да сториш: в селото живее мъж, който превъзходно пее, с виола си акомпанира и всяка нощ в дома си сбира ведно с роднините, с децата [2475] цял куп съседи и познати. Пред Господа аз клетва давам, че таз виола си остава и днес в отлично състояние, и ако проявиш желание [2480] да бъде твоя, с мене в двора ела и всичко аз ще сторя, та твой да стане инструментът.“ И те поели на момента натам в чудесно настроение. [2485] На френски Изангрен с вълнение му заразказвал как го бил Лисан направил за резил, А пък Лисан все тъй се правел на чужденец и продължавал [2490] на англо-френски да говори. Така те стигнали стобора на селянина, който свирел с виола. Изангрен подирил место, където да прескочат, [2495] та към дома да се насочат, а щом те вътре се видели, върху стената гръб опрели, та никой да не ги съзре. И там се чувствали добре — [2500] до тях достигали чудесни свирни и мелодични песни, с които музикантът личен приятно гостите развличал. Но ето, че дошъл часът [2505] да се оттеглят да поспят. На дрямката се пръв поддал свирачът — легнал и заспал. И другите ги сън оборил и шум от хъркането скоро [2510] дома изцяло огласил. Веднага Изангрен открил в оградата пролука тясна, през нея вгледал се и ясно съзрял виолата, която [2515] била опряна на стената. Един голям копой лежал край огъня, но не видял във тъмнината Изангрен. Тогава той на Галопен [2520] прошепнал: „Стой тук. Аз в туй време ще се опитам да я взема.“ „Аз сам стои?“ — „Нима си плах?“ „Не, не, но мене много страх, че някой мож отмъкне мен.“ [2525] При тези думи Изангрен избухнал в смях, но се смилил над него и му заявил: „Кълна се, че на този свят не съм видял жонгльор сърцат, [2530] ни здравомислеща жена, ни смел свещеник… Щом една жена се убеди веднъж, че я задиря щедър мъж, тя все по-ненаситна става.“ [2535] Лисан отвърнал: „Клетва давам, че трябва окачат на кука Лисан, кога яви се тука.“ „За туй не се грижи. Аз зная как сам да се заема с тая [2540] задача… Чакай да се върна с оназ виола“. Гръб обърнал вълкът и приближил веднага прозореца, а той с тояга подпрян бил — да стои отворен. [2545] Вълкът, като скачач безспорен, с отскок премерен вътре влязъл, след туй с виолата излязъл и я протегнал към жонгльора. Лисан не знаел що да стори [2550] със нея, но за миг пресметнал как най-добре вълка би метнал и рекъл си: „Ще се разправя с вълка, каквото ще да става.“ Той към тоягата ръка [2555] протегнал, дръпнал я така, че вътре Изангрен останал и страх неистов го обхванал. Но селянинът чул шума, помислил си, че във дома, [2560] е влязъл някой крадешката, и на жената и децата извикал със треперещ глас: „Станете, че крадци у нас са влезли — ще ни оберат!“ [2565] И както правел всеки път, той над огнището се свел, да стъкне огън се заел, ала вълкът се устремил към него, остри зъби впил [2570] във задника му, силен вик надал стопанинът и в миг копоят като жегнат станал, със зъбите си здраво хванал ташаците на Изангрен, [2575] задърпал ги тъй разярен, че щял да ги откъсне даже. Вълкът не смогнал гък да каже: хем болката била ужасна, хем ставало все по-опасно… [2580] Към него мигом се завтекли домашните и му отсекли ташаците сред страшна врява. Възбудата била такава, че и съседи, и роднини [2585] развикали се: „Помогни ни, о, Господи, да се избавим от тези дяволи лукави, които в тоя дом върлуват!“ Вълкът, щом зърнал как нахлуват [2590] тълпи от хора с мотовили с мотики, с брадви и със вили, в миг се промъкнал бежешката между човека и вратата и от голямата опасност [2595] се отървал. Но той тъй тласнал стопанина, че го прострял безпомощен в дълбока кал. Съселяните го открили, изнесли го и го церили [2600] така, че чак след месец време успял все пак да се съвземе. А след като спасил се с бяг, във гъст усоен храсталак най-сетне скрил се Изангрен. [2605] Той бил безкрайно натъжен, защото в схватката безславно загубил своето най-главно богатство — мъжката си чест. Вълкът не искал тази вест [2610] да се разчуе в никой случай, че щом жена му я научи, от него би се отвратила. Макар потиснат, с всичка сила той продължил все по-чевръсто [2615] да бяга през гората гъста. Най-сетне, в крайна изнемога, достигнал своята бърлога, през задната врата там влязъл и щом в тъмата забелязал [2620] домашните си, с тъжен глас им рекъл: „Господ да е с вас!“ Когато своя мъж видяла, Херсан от радост полудяла, с целувки топли го покрила, [2625] след туй и челядта му мила дотичала да го прегръща. Вълкът с милувки им отвръщал, съзнавайки, че те едва ли тъй мило биха се държали, [2630] ако са знаели, че в бой за смях и срам бил станал той. Щом се нахранили, веднага отишли всички да си лягат, но Изангрен се притеснявал [2635] и дълго все се размотавал, от смут небивал обладан. В обятията си Херсан го стиснала, но Изангрен лежал, като че бил вдървен, [2640] на непривично разстояние, напук на нейното желание. „Защо, съпруже, се държиш така? Защо от мен страниш?“ — му рекла тя, а Изангрен [2645] отвърнал: „Но какво от мен очакваш ти сега?“ — „Каквото съпрузи правят във леглото.“ „Сега не съм предразположен…“ „Какво? Нима един мъж може [2650] да гледа със пренебрежение на прякото си задължение!“ „Но я виж, късно вече става, а ти молитви не отправи към преподобния светия… [2655] Свят празник идва.“ — „Стига с тия светци! Ако държиш на мен, не би бил толкова студен.“ Херсан си пъхнала ръката на Изангрен между краката, [2660] но не напипала туй, дето очаквала. „Ах, ти проклето мъжле, висулките ти где са? Коя жена ти ги хареса, мръснико?“ — „Дадох ги назаем.“ — [2665] „Но на коя, кажи ми?“ — „Тя е от дълго време монахиня и в манастирската градина ме хвана. Но ми обеща да ми ги върне.“ — „В тез неща [2670] не вярвам. И да обещават, жените рядко устояват на клетви. Бързо заминавай и тук без тях не се вестявай, че монахинята веднъж [2675] ако усети що е мъж, забравя всяко обещание. Ти трябва за това деяние което тъй ме е ранило, качен да бъдеш на бесило. [2680] Навярно сам не осъзнаваш какви неволи ми създаваш На краля Лъв ще се оплача.“ „Ах, кучко дърта, стига грачи! Наместо да се инатиш, [2685] по-хубаво е да заспиш. Дано да не осъмнеш жива!“ „На мене номера такива не ми минават, кучи сине. Знай, мястото ти ще изстине [2690] в леглото. Моля се на Бога да ме закриля, за да мога да отмъстя за туй, с което ти тъй ми нарани сърцето.“ Обзета от небивал яд, [2695] отдръпнала се тя назад, излязла вън и пред вратата със адска болка във душата, с въздишки тежки, без да спира, започнала да си раздира [2700] одеждите, да кърши пръсти, коси да скубе, да се кръсти и да се моли час по-рано да бъде от смъртта прибрана — утеха да намери в гроба. [2705] „Каква беда, каква прокоба! Защо ми трябва да съм жива, щом радостта ми си отива, щом от наслада въжделена завинаги ще съм лишена? [2710] Как да постъпя с Изангрен, щом той към мен е тъй студен? Коя глупачка ще споделя едно легло, една постеля със този сух, безчувствен пън? [2715] Не го ща, да върви навън, та във леса да се изгуби, щом с мен не може да се люби! Не ми е нужен мъж скопен.“ Но ето, че настъпвал ден, [2720] зората двора осветила и в своя яд Херсан решила да влезе, до леглото спряла и гневно, като полудяла, извикала: „Мръснико, ставай! [2725] При курвата си заминавай! Дали си я задоволил не знам, но скъпо си платил. На женен мъж така се пада, щом той по курвите си пада.“ [2730] Вълкът, засрамен и посърнал, на упреците не отвърнал, опашка гузно той подвил и видимо се примирил, макар да виждал, че жена му [2735] във суетата си не само че с укорите прекалява, но и нарочно разиграва осакатения си мъж. А пък нали тя неведнъж [2740] със лекото си поведение на всички лошо впечатление е правила… Херсан със крак сърдито тропнала и пак погледнала мъжа си ядно. [2745] След туй навирила гол задник и без да спира да се кръсти, измъкнала се тя чевръсто, за да поскита тук и там. Дойде ред вести да ви дам [2750] за случилото се с Лисан. Той скрил се в близкия балкан, щастлив, че вече е снабден с виола, а за Изангрен не му се искало да пита. [2755] Той две недели упорито с виолата се упражнявал и горе-долу уж успявал да свири като музикант. Но както скитал се Лисан, [2760] съпругата си в дол дълбок заварил със един младок — на язовеца братовчед. Та тя за тоз младок Понсет желаела да се омъжи, [2765] но чакала го да се свърже за случая с жонгльор най-вещ. Нали за този й стремеж не бивало да я корят, щом всички взели да мълвят, [2770] че е съпругът й умрял. А при това Тибер твърдял, че е видял как го качили на две високи здрави вили, със вързани отзад крака: [2775] „Той беше. Виждам и сега как в миг увисна на въжето.“ „Не се съмнявам в туй, което твърдите — казала жена му. — А като си помисля само, [2780] че и към краля той е бил нечестен и му е скроил такива номера, че с клупа единствено си би откупил веднъж завинаги вината!…“ [2785] В туй време на Лисан жената целувала се със Понсет. А пък съпругът й, обзет от ревност, глухо промърморил: „Понсет, ще съжаляваш скоро [2790] за подлостта си!“ От година Понсет се срещал с Хермелина, а пък Лисан едва сега научил за това… Така постъпват още много други [2795] безнравствени жени-съпруги. Любовниците не познали Лисан и щом като разбрали, че е жонгльор, го поздравили, учтиво му се поклонили, [2800] поискали да разберат какъв е, как ли го зоват, а пък Лисан отвърнал: „Аз жонгльор голям със хубав глас. Знам песни, ле-та знам, които [2805] научил в Безансон, и нито тук, ни по таз земя голяма по-даровит от мене няма. Истории разказвам смешни за случки вчерашни и днешни… [2810] Сеньор, по всичко си личи, че дамата обичаш ти и че премного тя цени те. Къде решили да вървите?“ Понсет отвърнал му тогава: [2815] „Да ще Бог здраве да ни дава, на църква. Двамата желаем тържествено да се венчаем. Мъжът й (той умря наскоро). спечелил беше си във двора [2820] омразата на тез, които, уви, понесоха щетите от неговите злодеяния. Той си получи наказание и кралят вече е спокоен. [2825] Та този изверг непристоен, от дух престъпен обладан, се именуваше Лисан. В безброй кавги бе той замесен и бе заслужено обесен. [2830] Навред се чуват гласове, че тримата му синове заканват се да отмъстят (така диктувал им дългът) преди да дойде гроздоберът. [2835] Срещу лъва тъкмят завера със риса (Господ го убил!). Тоз звяр света е покорил и силите му алчно смуче. Ни вълк, ни мечка, нито куче [2840] не ще при него да припари: от риса всички земни твари се плашат. Всеки брат сега угажда му като слуга. В момента майката сама е: [2845] и аз, и тя, сеньор, желаем да сключим брак — до утре вечер съпруга тя ще ми е вече.“ Лисан през зъби промърморил: „Ще се разкайваш много скоро [2850] и с твоя вероломен план ти сам ще паднеш във капан.“ Понсет подел: „Сеньор, и ти на празника ни гост бъди. Най-щедро ще те наградим.“ [2855] „Покорно теб благодарим — отвърнал му Лисан. — За вас готов да сторя всичко аз: със песните на Ожие, на Оливан, на Ролие, [2860] на беловласия Шарлон ще екне този небосклон.“ „Тогава всичко ще е в ред“ — доволен рекъл му Понсет, а пък Лисан през зъби пак [2865] заканил се: „Ще видиш как ще си платиш за произвола!“ След туй засвирил на виола, по пътя тримата поели и при дома му чак се спрели. [2870] Но замъкът му сринат бил. Не се той външно притеснил, от таз беда не се отчаял, шегувал се, но си чертаел план как порой сълзи ще леят [2875] онези, дето му се смеят. И ето, че за тържествата безчет роднини и познати Понсет поканил. Няма кой да каже точния им брой. [2880] И госпожа Херсан дошла на тържеството: тя била презряла вече Изангрен и тъй като той бил скопен, зарязала го, клетва дала, [2885] че с него нивга не би спала. Защо да има мъж в леглото, ако си няма той каквото на нея иска се най-много? Да ходи дето ще, ей Богу! [2890] Затуй, от него отвратена, в най-хубавите си премени, на тържеството и Херсан отишла също. Там Лисан развличал със свирни чудесни [2895] сватбарите и пеел песни с акцент английски, но изкусно. Тибер и Брюн блюда най-вкусни били приготвили за всички (петли, кокошки, горски птички), [2900] та гостите каквото щат на тържеството да ядат. Сега пък чуйте що се случва, когато сватбата приключва. Преди нощ тъмна да настъпи, [2905] пристигналите гости скъпи — и възрастни, и още млади, и със бради, и голобради — се разотишли доста бърже. Лисан, като жонгльор, бил длъжен [2910] да поизчака, за да вземе дължимото. Ала в туй време Херсан до булчинското ложе се приближила, за да може да натъкми тъй този кът, [2915] че сладко младите да спят, щом тържеството свърши вече. Лисан разбрал, че недалече бил гробът на Купе, сестрата на Пинта. Вредом из страната [2920] твърдели, че по късна доба се случват чудеса на гроба: ако там идел някой болен, той здрав се връщал и доволен, какъвто да е бил — монах [2925] или мирянин, сиромах или богат. Лисан вървял веднъж край гроба и видял, че някой сложил бил капан. С трева го поприкрил Лисан [2930] и с колчета го укрепил, защото бил си наумил да го използва занапред. Щом младият жених Понсет оттеглил се, за да си ляга [2935] със своята съпруга драга, Лисан след него се завтекъл, настигнал го и тихо рекъл с подправения си акцент: „Сеньор, щом ти послушаш мен, [2940] ще имаш преголям късмет. Във гроба, ей при оня плет, отдавна мъченик почива и прави чудеса такива, че щом там бос, със свещ в ръката, [2945] нощта прекараш стоешката, съдбата тъй ще нареди, че тебе син ще се роди.“ Понсет идеята приел и заедно с Лисан поел [2950] със свещ запалена в ръката по пътя, водещ нанататък. Пристигнали там много скоро и на могилката под бора те търсения гроб открили. [2955] Лисан се леко отстранил и предложил тихо на Понсет: „Е, хайде, драги мой, напред по таз пътека ти върви и Бог да те благослови!“ [2960] След пет-шест крачки във капана Понсет бил ненадейно хванат за шията и за ръката. И той понечил заднишката да се отдръпне… Ни небето, [2965] ни пък страдалчицата клета Купе могла да го измъкне. Лисан от този номер пъклен бил предоволен и надменно му се присмял: „Май прекалено [2970] на тая мъченица ти се моли; тя те приюти, обикна теб и вероятно теб няма пусне те обратно. Уж младоженец, пък държиш [2975] ти тука цяла нощ стоиш, а вкъщи си жена зарязал.“ Но селянин се в миг показал със кучетата си. Познавал добре той гъстата дъбрава [2980] и щом като Понсет открил, посочил го и настървил връз него свойте върли псета и те веднага на парчета разкъсали жениха клет. [2985] От безпокойство бил обзет Лисан, из храстите той щукнал, накъм бърлогата си хукнал и там по гръб жена си зърнал. Тя чакала да се завърне [2990] женихът, без да се досеща, че пак с Лисан ще има среща. Но щом видяла тя, че там жонгльорът се завръщал сам, вдървила се от притеснение. [2995] Лисан, обзет от възмущение, развикал се: „Ах, курво стара, стани и мигом се разкарай от моя дом. Не провървя ви в играта с мен. Бог ме остави [3000] сред живите — и здрав, и читав. А ти избърса си сълзите по мене прекалено рано. Сега пред тебе съм застанал, за да ти кажа: бързо ставай [3005] и при жениха заминавай. Но знай, че другата държи го дотолкоз здраво, че не би го изпуснала, та той да може при теб да дойде, не дай Боже!“ [3010] При тези думи госпожата, със страх и болка във душата, отронила с тих, скръбен глас: „Каква нещастница съм аз! Та моят мъж стои пред мен!“ [3015] Лисан така бил разгневен, че сграбчил някаква тояга и взел жена си да налага, дордето викове надала: „Чак тъй ли съм ти отмиляла, [3020] Лисане? Остави ме жива! Недей ме би, така не бива!“ А той извикал гневно: „Вън! Да се не връщаш и на сън! Да те не виждам вече тук, [3025] мръснице, щом си спала с друг! На остър кол ще те намуша, корема ти ще изтърбуша, носа ти крив ще отсека, червата ти ще развлека [3030] наоколо… Херсан, защо ти намеси ми се във живота? Когато не възпираш злия, извършваш зло и ти самият. Жени, ах колко сте ужасни! [3035] Със литургии велегласни изпратихте ме съпричастно, въртейки задник сладострастно. Дойде последният ви час. В свети Мартен и в Господ аз [3040] кълна се, че ще ми платите прескъпо.“ С ужас във душите, те по гласа го разпознали, но той не се поколебал и навън най-грубо ги изритал [3045] и казал да не се опитват да си измислят оправдание. И двете в пълно отчаяние изпаднали и взела всяка пред другата да се оплаква. [3050] Херсан се вайкала, защото си бил изгубил мъжеството мъжът й, а пък Хермелина й доверила, че причина за нейния тъй лош късмет [3055] бил русокосият Понсет. „Че да не сме глупачки двете! — подела вече със съвети Херсан. — Нима не можем ние с добър съпруг да се сдобием? [3060] Та няма ли на този свят за нас мъж хубав, свестен, млад? Излишно е да се косиш!“ „Така е, явно не грешиш — отвърнала й Хермелина. — [3065] Но ще ме укорят мнозина, че съм честта си опетнила и своя мъж опозорила. Нали на всички бе известно, че е съпругът ми обесен. [3070] Тогаз в какво съм съгрешила, ако с друг мъж съм се сближила? Навярно и за мен важи това, че често на лъжи жената лесно се поддава.“ [3075] „Госпожо, видимо си права — отвърнала Херсан. — Обаче навред е плъзнала вестта, че ти също, като всички леки жени, готова си със всеки [3080] да легнеш. А за мен развратът противно нещо е и смятам, че чиста ми е съвестта. Да, аз отстъпих пред страстта и наглостта на твоя мъж, [3085] ала то случи се веднъж. Когато мойте тъй добри вълчета той опозори, в бърлогата си аз със яд го вкарах, а пък той отзад [3090] награби ме… Какъв развратник!“ При тези думи неприятни и непристойни, Хермелина от ревност взела да проклина, крещейки като полудяла: [3095] „Ти на разврат си се отдала, на блудство долно, на поквара, защото, гювендийо стара, със курвенските си чалъми си позволила на мъжа ми [3100] по задника без капка срам да те потупва. Аз не знам каква отплата ти се пада, освен да изгориш на клада. Как може, блуднице нахална, [3105] едва ли не като похвално да ми представяш, без стеснение, скандалното си поведение? Пачавро, тебе насред път ще трябва да те одерат. [3110] Нима на толкова злина една омъжена жена способна е, че да мърсува със чужд мъж, без да се срамува! Развратното ти поведение [3115] навежда ме до заключение, че копелета си родила и си без свян омаскарила децата си, а Изангрен е толкова опозорен, [3120] че докато е жив ще носи дамгата си на рогоносец.“ „А ти, курветино разгулна — отвърнала й присмехулно Херсан, — на теб не ти ли стигна [3125] съпругът ти Лисан, та дигна крака за друг? Лисан нима е тъй слаб и вързан, че не знае една мръсница да оправи? Ти с твоите порочни нрави [3130] и със покварата си гадна и от муха си по-досадна. Та кой ли мъж не е желан в бърлогата ти? Като в хан там всеки може да снове. [3135] Твърдиш, че мойте синове са копелета. Аз обаче съвсем не мисля, че туй значи да ги презра. В Светата Дева и в Господа се днес заклевам, [3140] че ако някой смъртен смята от копелетата земята да отърве, той си създава пределно глупава представа, че по-способен е от краля [3145] на Франция. Кой теб не сваля и с кой разгонен селски пес не си мърсувала до днес?“ „Ах, вещице, ах, шаврантийо, млъкни или ще те набия!“ [3150] „Как мен ще биеш, курво мръсна? Аз ей сега ще ти откъсна ръцете, крехките ти кости завчас със зъбите си остри ще изпочупя на парчета.“ [3155] От ярост и от гняв обзета, нахвърлила се Хермелина върху косматата гърбина на озлобената Херсан. Във разразилата се бран [3160] катурвала се ту едната, ту другата върху земята, със нокти те се изподрали и се със зъби изпояли. Да бяхте само ги видели [3165] как гневни и освирепели се бият двете без пощада и как една след друга падат! Най-сетне едрата на ръст вълчица, със отскок чевръст, [3170] в миг Хермелина уловила, до дънер стар я повалила и щяла да я удуши, ала до нейните уши достигнал тропот монотонен [3175] от стъпките на стар поклонник. Когато дамите видял, веднага той ги разтървал, ръка подал им, за да станат и с благи думи се захванал [3180] хем строго да ги укорява, хем мъдро да ги поучава. Попитал ги вражда ли стара си имат, та така се карат и толкоз са се озверили. [3185] Те тутакси се доверили на божия човек, а той предупредил ги, че със бой добро не могат да постигнат, и им предложил да се вдигнат [3190] и при мъжете си да идат. Щом насаме със тях се видят, изпърво прошка да им искат, да се държат като със близки, за да получат на свой ред [3195] любов и нежности в ответ. И всяка в своя дом склонила да иде и се помирила с мъжа си: с Изангрен — Херсан и Хермелина — със Лисан. [3200] Лисан, в семейното огнище, пред Хермелина взел да нищи различни случки: как в боята за срам бил паднал слепешката, как бояджия го наел [3205] на работа, а той го взел на подбив, как бил Изангрен от мъжеството си лишен… А тя, превърнала се цяла във слух, от все сърце се смяла. [3210] Тъй свършва странният роман за бояджията Лисан.
