Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 122

— Още една дума, и ще ти залепя устата със собственото ти тиксо.

Човече, нещо не беше наред!

Десет минути по-късно се приближи мерцедес и паркира до пикапа му. Отвътре излезе жена — слаба, по-възрастна, с къса руса коса. Тя поговори тихо с младите мъже — Мейнард не я чу какво казва, — после се приближи до него и попита:

— Кой те нае?

Мейнард се замисли над въпроса и след две секунди вече знаеше, че няма и дума да обели. Ако кажеше, че Харви Самюълс го е наел да убие двамата в къщата… е, това изобщо нямаше да му помогне. Само щеше да признае две престъпления. Първото беше незаконно влизане в чужда собственост: беше се промъкнал в нечий заден двор и беше залепил тиксо на стъклото. Не беше счупил прозореца, така че надали щяха да му лепнат опит за грабеж. Макар че не се знаеше. Резачката за стъкло можеше и да се окаже достатъчна за обвинение в опит за грабеж. Истинският проблем обаче беше пистолетът. Щяха да го върнат обратно в затвора, защото беше осъждан престъпник, който носи оръжие. Щеше да остане зад решетките най-малко пет години, може би дори повече с неговото досие.

Обаче ако предадеше Самюълс… Е, и от това нямаше да излезе нищо. Щеше да признае опит за убийство или заговор за убийство, а Самюълс щеше да отрече, че го е наел, разбира се. А после, когато отидеше в затвора, Самюълс щеше да наеме някой да го убие. Без съмнение.

— Кажи ми кой те нае и може да ти уредя някаква сделка — каза жената.

— Майната ти — отговори той и един от младите типове го изрита в ребрата.

— Мери си приказките — предупреди го той.

— Всичко е наред, Бъди — обади се жената.

Тя се отдалечи, звънна по телефона и пет минути по-късно пристигна полицейска кола. Две ченгета го натикаха вътре.

Когато телефонът до леглото му иззвъня, Демарко спеше — дълбок сън, в който телефонът се превърна в част от кошмара, който се разиграваше в главата му. Преследваше го безлика жена. Държеше ножици за подрязване на растения в костеливите си ръце, само че острите й рамене бяха дълги около два метра, имаха формата на ятагани и от тях капеше кръв. Звънът на телефона се превърна в писък на банши, излизащ от мястото, където би трябвало да бъде устата на безликата жена. Прозвучаха шест сигнала, преди той да отговори.

— Ало? — дрезгаво се обади Демарко.

— Чакам те в полицейското управление на окръг Монтгомъри. Намира се на Уисконсин авеню в Бетезда — казаха му отсреща и затвориха.

Обаждаше се безликата жена от съня му.

Демарко откри Ема и двама яки млади мъже в някакво помещение в полицейското управление, което много приличаше на стая за разпити. Лицата на двамата млади мъже бяха боядисани с камуфлажни бои, а кобурите на коланите им бяха празни. Когато Демарко попита какво става, Ема отговори:

— Ще разбереш след минута. Не ми се разказва два пъти.

— А тези кои са? — посочи той с палец двамата здравеняци.

Ема не му обърна внимание, а двамата мъже го изгледаха кратко и отместиха погледи.

Брееей!

Десет минути по-късно в стаята влезе униформен полицай, към шейсетгодишен. На десния му ръкав имаше сержантски нашивки и табелка с името: Дж. Фарис. Той дръпна един стол и седна срещу тях.