Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 11

— Какво искаш? — попита мъжът. Не го каза грубо, по-скоро звучеше изненадан, че има посетител.

— Ти ли си Том Глийсън? — попита Гюс.

— Да. Ама ако продаваш нещо…

Гюс го удари в корема и усети как юмрукът му потъва в десетсантиметров слой сланина. Глийсън се строполи на прага и започна да се дави.

— Исках да се уверя — каза Гюс.

Гюс завлачи Глийсън с една ръка по пода и го облегна на канапе със странен зелен цвят като на грахова супа. Докато Глийсън се опитваше да си поеме въздух, Гюс огледа жилището. Боже, как може някой да живее така? Чуваше как хлебарките пълзят по покритите с коричка от стара храна съдове в мивката.

— Чуваш ли ме? — попита Гюс, защото току-що беше забелязал, че Глийсън носи накрайници на слухово апаратче в двете си уши. Може пък наистина да заслужаваше обезщетението, което му беше платила държавата.

Глийсън кимна, защото още не можеше да говори.

— Добре. Преди няколко седмици е трябвало да откараш в Атлантик Сити един камион с риба, който Марко Донатели откраднал от „Лигъл Сийфудс“.

— Така е — потвърди Глийсън.

Гюс размаха пръст.

— Не, не, чуй ме. Трябва да си оправиш историята. Както ти казах, трябвало е да откараш рибата, но не си успял. Казал си на купувача от казиното, че системата за охлаждане на камиона се е скапала, и той бил достатъчно тъп да ти повярва. Обаче после знаеш ли какво станало, мамка му? Пред къщата ти се появил чисто нов форд, а лодката ти се сдобила с нов двигател.

— Не разбирам какви ги дрънкаш — възрази Глийсън. Наистина закарах рибата.

Гюс постави ръка на рамото му.

— Том, не ми се ще пак да те удрям. Имаш дебела малка внучка. Тя всеки ден се прибира от училище с автобуса, който я оставя на две пресечки от къщата на дъщеря ти. Искам да ти кажа, че ако не си коригираш историята, двама колумбийци — а те са зверове, Том — ще отвлекат детето и… Е, не се налага да ти обяснявам, нали? Чувал си какво правят тези типове — продават момиченцата на разни извратеняци, снимат ги в порнофилми. Направо ми се гади. Сега ще започна отначало, за да съм сигурен, че си разбрал.

Демарко почука на рамката на вратата на един кабинет, в който имаше издраскано дървено бюро и зад него тапициран с кожа черен стол с висока облегалка, четири сиви метални шкафчета и два дървени стола за посетителите. Върху всяка равна повърхност в стаята бяха натрупани листове, включително върху шкафчетата, на пода и върху двата стола за посетители. До телефона имаше купчинка от най-малко трийсет розови бележки със съобщения, оставени по телефона.

Зад бюрото седеше Пери Уолас — дебелак с тройна брадичка и малки лукави очи. Косата му беше обръсната ниско от двете страни, но на темето беше оставена дълга и изглеждаше така, все едно някой е залепил за големия му объл череп кожа на воден плъх. Беше толкова приятна гледка, колкото и размазана на шосето жертва от катастрофа. Обаче беше може би най-умният човек, когото Демарко познаваше, и определено най-трудолюбивият.