Читать «Римлянката» онлайн - страница 9

Но директорът махна с ръка като че ли й заповядваше да мълчи, пусна музиката и с кимване ме подкани да танцувам. Затанцувах с вдигната пола, както беше ми казал. Всъщност тромаво и бавно едва пристъпвах насам-натам и усещах, че не се движа в такт. Той стоеше до грамофона, беше се подпрял с лакти на масата и ме наблюдаваше. Ненадейно го изключи, върна се, седна в креслото и направи недвусмислен жест по посока на вратата.

— Не е ли добре? — свадливо и с тревога попита мама.

Без да я погледне (междувременно търсеше из джобовете си кутията цигари), той отговори:

— Не, не е.

Известно ми беше, че когато мама заговори с такъв тон, се готви да се кара, и затова я дръпнах за ръкава. Със силен тласък тя ме отблъсна и втренчила искрящи очи в него, повтори по-високо:

— Не било добре, тъй ли? А мога ли да знам защо?

Намерил цигарите, директорът търсеше кибрита.

Беше дебел и вероятно всяко движение му струваше голямо усилие. Отговори й спокойно, но все тъй запъхтян:

— Не е добре, защото няма усет към танца и подходяща фигура.

Както се опасявах, тя с крясъци занарежда обичайните доводи. Че съм била истинска красавица, че съм имала лице на мадона, нека само погледнел бюста, краката и бедрата ми. Без излишни движения той си запали цигарата, запуши, гледаше мама и я чакаше да млъкне. После с отегчения си и плачлив глас рече:

— След две години дъщеря ти сигурно ще стане хубава дойка, но балерина — никога.

Директорът нямаше представа докъде стига в яростта си мама и така се изненада, че махна цигарата от устата си и зяпна. Искаше да говори, но тя не му разреши. Беше слаба и задъхваща се и наистина беше чудно откъде взема този глас и разгорещеност. Тя отправи множество обиди към него лично и към балерините, които бяхме видели в преддверието. Накрая грабна кройките на копринените ризи, които беше й поръчал, и ги хвърли в лицето му с крясъци:

— Намерете си някой, дето ви се харесва, да ви ушие ризите, дай боже да ги ушият балерините ви, но аз и със злато да ме покриете, няма да ги направя!

Решението й действително смая директора, който седеше омотан с плата около тялото и главата, изумен, с пламнало лице. В същото време аз дърпах мама за ръкава и плачех от срам и унижение. Най-после тя ми обърна внимание, заряза директора да размотава копринените кройки и излязохме от стаята.

На следния ден подробно разказах случилото се на художника, който беше станал нещо като мой изповедник. Той много се смя на думите на директора за предразположението ми в бъдеще да се превърна в хубава дойка и добави:

— Бедната ми Адриана, неведнъж съм ти го казвал, сбъркала си, че си се родила сега, трябваше да се родиш преди четири века. Това, което днес се преценява като недостатък, тогава е било качество и обратното… За себе си директорът е прав, той знае, че публиката иска слаби руси жени с малки задници и бюстове, с лукаво и предизвикателно изражение, а ти си мургава и без да си дебела или пълна, бюстът ти е голям, задникът — също, изразът ти е благ и спокоен… Какво да се прави? За мене си съвсем подходяща, продължавай да работиш като модел… По-късно ще се омъжиш и ще имаш много деца, които ще приличат на тебе — мургавки, пълнички, с мили и спокойни личица.