Читать «Римлянката» онлайн - страница 7

Мама непрестанно мислеше за бъдещето ми и скоро почна да недоволства от работата ми на модел. Според нея аз печелех съвсем недостатъчно, а и художниците, и приятелите им били бедни хора и нямало надежда да осъществя някоя полезна среща в ателиетата. Изневиделица си втълпи, че мога да стана балерина. Вечно имаше куп амбициозни замисли, а аз, както споменах, си мечтаех за спокоен живот със съпруг и деца. Идеята да танцувам й хрумна, когато получи поръчка за ризи от директора на някаква вариететна трупа, която се представяше пред публика на сцената на едно кино, между две прожекции. Мама не беше на мнение, че професията на балерина е кой знае колко доходна, но все повтаряше: „От нищо нещо“; с излизането ми на сцената можело да падне случай да срещна някой господин.

Един ден ми заяви, че говорила с директора и той нямал нищо против да ме заведе при него. Тръгнахме към хотела, където беше отседнал с трупата си. Помня, че старата и огромна хотелска сграда беше близо до гарата. Беше почти пладне, но из коридорите още бе тъмно. Застоял мирис на непроветрени спални, приютен в стотина стаи, изпълваше въздуха и секваше дъха. Прекосихме доста коридори и накрая намерихме малкото мрачно преддверие, в което като на сцена три балерини и пианист репетираха на оскъдна светлина. Пианото беше поставено в ъгъла до вратата на тоалетната с матирани стъкла, а в срещуположния ъгъл се издигаше внушителна купчина мръсни чаршафи. Пианистът, мършав старец, свиреше наизуст и както ми се стори, замислен за друго или може би задрямал. Младите балерини бяха голи до кръста, само по полички. Държаха се през талиите и когато той засвиреше мелодията, се отправяха към мръсните чаршафи, вдигаха крака, люлееха ги в синхрон надясно, после наляво и с предизвикателни движения, които в това тъмно и мизерно помещение изглеждаха странни, се обръщаха и въртяха задниците си. Докато ги наблюдавах как в такт с музиката силно и с глух шум удрят крака в пода, чувствах, че сърцето ми спира. Знаех си, че нямам никакъв усет към танца, макар да бях с дълги и здрави крака. С две мои приятелки вече бях вземала уроци по танци в кварталната школа. След първите занятия те се научиха да се движат в ритъм и да полюляват крака и бедра като опитни танцьорки, а аз се влачех, сякаш от кръста надолу бях от олово. Имах усещането, че не съм като другите момичета, чувствах се някак едра и тежка и дори музиката не ми помагаше да се раздвижа. Малкото пъти, когато бях танцувала и знаех, че талията ми е обгърната от нечия ръка, ме завладяваше отчайващо безсилие и тътрех крака, вместо да ги движа. И художникът беше ми казал: „Адриана, трябвало е да се родиш преди четири века… Тогава жени като тебе са се харесвали… Днес, когато слабите са на мода, ти си като риба на сухо, след четири-пет години ще станеш дебелана.“ Предвиждането му се оказа погрешно, оттогава изминаха пет години, а аз не съм нито по-едра, нито по-дебела, но твърдението му, че не съм създадена за времето на слабите жени, беше правилно. Страдах от неумението си, исках да отслабна и да танцувам хубаво като другите момичета. Но колкото и да се ограничавах в храненето, неизменно си оставах масивна като статуя и когато танцувах, не съумявах да следвам скокливите и бързи ритми на модерната музика.