Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 9

— Те са най-близки по родство до Уиндвир. Вероятно вече са стигнали.

— Аха. — Хирам се размърда неудобно на пейката. — А ти какво ще правиш?

— Да правя ли? — примигна Петронус. — Нищо. Не ми е там мястото.

Хирам изсумтя.

— Мястото е повече твое, отколкото на който и да е друг.

Петронус отклони очи от небето и погледна намръщено приятеля си.

— Вече не. Зарязах този живот. — Той преглътна. — А и не знаем колко зле е там.

— Дими от два дни — отбеляза Хирам. — Наясно сме колко е зле. Колко андрофрансини са били извън града в седмицата на Конференцията за познанието?

Петронус се замисли за миг.

— Хиляда, може би две.

— От сто хиляди?

Петронус кимна.

— И това е само числеността на ордена. Уиндвир беше поне два пъти по-населен. — Той пак повтори: — Но не знаем колко лошо е положението.

— Може да пратиш птица — предложи Хирам.

Петронус поклати глава.

— Не ми е работа. Напуснах ордена. Точно ти знаеш прекрасно причината.

Хирам и Петронус бяха заминали заедно за Уиндвир като млади. Беше им омръзнала миризмата на риба по ръцете им и бяха жадни за познания и приключения, затова станаха послушници. След няколко години Хирам се бе върнал у дома за по-простичък живот, а Петронус бе започнал да катери църковните рангове, за да остави следата си в света.

Хирам кимна.

— Знам защо. Нямам представа как издържа толкова дълго. Но по едно време го обичаше.

— Още го обичам — каза Петронус. — Обичам идеята на ордена… как започна и какво представляваше. А не в какво се превърна. П’Андро Уим ще се просълзи, ако види в какво го превърнахме. И за миг не е искал да богатеем от познанията и да качваме и сваляме крале с една дума. — Гласът на Петронус натежа, когато започна да цитира човека, чиито слова знаеше наизуст. — „Ето, издигам ви като кула на разума срещу Епохата на смеещата се лудост и знанието ще е ваша светлина, и мракът ще бяга от него.“

Хирам замълча за минута. След това повтори въпроса си.

— Е, какво ще правиш?

Петронус потърка лице.

— Ако ме помолят, ще помогна. Но няма да им предоставя помощта, която искат, а тази, от която се нуждаят.

— А дотогава?

— Ще опитам да поспя. Ще ловя риба.

Хирам кимна и стана.

— Значи никак не те гризе любопитство?

Петронус не отговори. Продължи да гледа северозападното небе и дори не забеляза как приятелят му се отдалечи тихо.

Когато светлината си отиде, той влезе в къщата и опита да хапне малко супа. Стомахът му се съпротивляваше и той лежа с часове в леглото, докато пред затворените му очи се разиграваха картини от миналото. Помнеше тежестта на пръстена и на короната, лилавото расо и тъмносиния шал. Помнеше книгите, магиите и машините. Помнеше статуите и гробниците, катедралите и катакомбите.

Помнеше живот, който му се струваше по-простичък, защото в онези дни обичаше отговорите повече от въпросите.

След поредната нощ, в която се въртя във влажните от пот чаршафи, Петронус се надигна преди първите рибари, събра малко багаж и се измъкна в хладната утрин. Остави бележка на вратата за Хирам, в която обясняваше, че ще се върне, щом види с очите си какво е станало.