Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 14

От ауспуха му блъвна кълбо пара. Светещите му стъклени очи изпускаха вряща вода. До него лежеше изтръгнат метален крак.

— Икчисв хибу за — изскърца металният човек.

Горяните го влачиха до шатрата на Рудолфо, защото не можеше да ходи и отказваше подкрепа. Генералът ги наблюдаваше как се завръщат, точно както бяха обещали в съобщението.

Занесоха металния човек до поляната и го пуснаха заедно с крака му. Ярките им туники, панталони и наметала бяха станали сиви и черни от саждите и пепелта. Металният човек сияеше на следобедното слънце.

Съгледвачите се поклониха и зачакаха Рудолфо да проговори.

— Това ли е останало от великия град Уиндвир?

Те кимнаха дружно. С нежелание, но без съмнение.

— А андрофрансинската библиотека?

Един от съгледвачите пристъпи напред.

— На пепел е, милорд. — Мъжът отстъпи бързо и сведе глава.

Рудолфо се взря в металния човек.

— А, какво имаме тук? — И преди беше виждал машини, но бяха малки и съвсем не толкова сложни като човек. — Можеш ли да говориш?

— Ербод месвъс яровог — отвърна металният човек.

Рудолфо погледна отново към съгледвачите си. Мъжът, който бе проговорил по-рано, вдигна поглед.

— Приказва откакто го открихме, милорд. Но не на език, който сме чували.

Рудолфо се усмихна.

— Напротив. — Той се обърна към металния човек. — Онтарбо ан ировог.

Чу се изщракване, изпукване и излезе кълбо пара. Металният човек погледна към Рудолфо, към опушеното небе и черните останки от най-големия град на света. Разтресе се и потръпна. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с дълбока скръб. Рудолфо бе ставал свидетел на такава мъка само два пъти през живота си.

— Какво сторих? — изстена металният човек и гърдите му издрънчаха, когато ги удари с юмрук. — О, какво сторих?

Рудолфо се отпусна на копринените възглавници и отпи от сладкото крушово вино. Залязващото слънце оцветяваше металния човек в червено. Личният му оръжейник се бе навел над мехослугата и бършеше потта от челото си, докато се мъчеше да прикачи изкривения крак.

— Няма смисъл, милорд — каза металният човек.

Оръжейникът изръмжа.

— Не е много добре, но ще свърши работа. — Той се надигна и хвърли поглед към господаря си.

Рудолфо кимна.

— Изправи се, метални човече.

Механичният се подпря на ръце и се надигна. Изкривеният крак не искаше да се свие. Тракаше и изпускаше искри, но издържа.

— Разходи се — махна с ръка Рудолфо.

Металният човек се подчини. Вървеше с клатушкане и ползваше прикачения крак повече като патерица.

Рудолфо отпи от виното и освободи оръжейника.

— Е, вероятно трябва да се притеснявам от бягство?

Металният човек продължи да ходи. Ставаше все по-стабилен с всяка стъпка.

— Искате да избягате ли, милорд? Вие сте добър с мен. Може би ще мога да ви помогна?

Рудолфо се подсмихна.

— Говорех за теб, метални човече.

— Няма да избягам. — Той поклати глава. — Възнамерявам да платя за престъпленията си.