Читать «Разминаване» онлайн - страница 2

Анета бавно ни доказваше, че може да върти всичко около себе си. Нито един човек, докоснал се до нея, вече не можеше да води самостоятелен живот. Тя ни обвързваше с обещания, с разходки в парка, с какво ли не…

Понякога, веднъж или два пъти годишно, в града пристигаха стари приятели и колеги, я в командировка, я по лична работа. Идваха ни на гости, разказваха ни за себе си и семействата си. Ние говорехме за нашето, за Анета, която се лигавеше на масата. А когато станеше въпрос за студентството, свеждахме очи, за да не се виждат угасналите въгленчета в тях. В такива случаи млъквахме неловко, докато жена ми изведнъж не се сещаше за новите сладки, които била приготвила специално заради тях. И разговорът отново потръгваше. Разменяхме си рецепти, поверяваха се кухненски и къщни тънкости.

Анета растеше заедно с грижите около себе си. Като малка упорито отказваше да спи самичка и на тъмно. По цяла нощ премигвахме срещу лампата и се радвахме на съня й, за да отидем на работа недоспали.

Минаха години. Дойдоха търканията с родителите й. Смятах, че много глезят дъщеря ни. Всичко това завърши с един мой звучен плесник по Анетината буза и нейното обидено изчезване от къщи. Беше вече на шестнайсет години.

Завърна се чак след седмица, бледа, разстроена, и се хвърли на врата на майка си. След около месец дойдоха признанието и абортът. Поех цялата вина върху себе си, но това не помогна. Анета каза, че ми прощава, но чувствах, че не е така. Един баща трябва да може да иска прошка от децата си, дори те да не му простят. Иначе не е никакъв родител. Оказа се, че съм грешил, като съм мислел, че е глезена. Оправяше се сама с домакинството, веднъж майка й беше в болница. Просто преди не го бях забелязал. А си мислех, че познавам дъщеря си.

Боряна се роди само два дни след осемнадесетия рожден ден на Анета. Беше едва две и петстотин, но четиридесет и пет сантиметра. Роди се трудно, но после изведнъж започна да едрее, стана здрава и силна. Обещаваше да мине по ръст дори сестра си, която играеше баскетбол. Честно казано, исках второто ни дете да е момче, но се примирих. Важно е да е здрава, виках си, другото е без значение.

През всичкото това време все си мислех за книгата, която бях зарязал. Понякога изваждах пожълтелите листове, препрочитах ги, поправях това-онова, колкото да се намирам на работа. Но опитах ли се да напиша нов разказ, той неизменно отиваше в кошчето. Липсваше ми вече онзи ищах, който имах като студент. Изчезнало беше онова мечтано небе, което ми даваше наготово фантастичните сюжети. Но дори и да довършех книгата си, щях да имам немалко трудности с издаването й. Отдавна бях загубил връзките си с издателства и редакции. Хората, които познавах, отдавна бяха в пенсия, на друга работа, или пък вече починали. Новите редактори се отнасяха с мен като с дилетант, което още повече ме дразнеше. Идеше ми понякога да извадя папката си със стари публикации и да фрасна с нея някой по главата. Но нямах право, защото вече бях друг човек и пишех по друг начин. Вече ми липсваха идеи, едва стъкмявах сюжетите си. Останал ми беше само обиграният и изразен език, но това не стигаше.