Читать «Пясъчна треска» онлайн - страница 2

— Ако си правиш майтап, Боби, номерът ти е тъп. Ще ти го върна… — гласът му спадаше.

Разбира се, че не беше майтап. И Виконт го разбра от самото начало. Но изведнъж, кой знае защо, го досмеша и рече:

— Добре де, като огладнееш — ще дойдеш.

С решителен жест отмахна платнището и влезе в палатката. Разбира се, първото, което видя, беше Боб. По-точно краката му — като сухи върлини, в сиво-зелени брезентови ботушки — стърчаха изпод мешките. Виконт се разгневи. Той откачи знаменития плетен бич на Джал Ала ед Мудин и го размаха заплашително.

— Излизай, лайно такова! — закрещя. — Излизай, иначе ще ми заревеш като еврейче пред стените Синайски!

Боб не мърдаше. Виконт предпазливо удари по мешките. Ботушките не помръднаха.

— Дявол да го… — промърмори Виконт, изплашен, че пробягналата през главата му мисъл ще се върне. — Стига си се правил на…

И изведнъж, потръпнал от ужас, отскочи назад: краката не мърдаха. Пясъкът биеше брезента на палатката. Сърцето му удряше тежко.

— Нищо — рече на висок глас.

Захвърли бича и се наведе над одеалата. В носа го удари някаква тънка, лепкава миризмица. Фин, опияняващ аромат, единствен в света, най-вкусният аромат във вселената — миризмата на свежа кръв. Одеалата скриваха откъде идва този аромат, но можеше да се предположи, че не е от Боб. Кръвта на Боб мирише иначе, Виконт знаеше добре това. Но ботушките? Сиво-зелените ботушки на Боб? Да бе, просто е… Виконт отметна одеяалото и се усмихна:

— Така и си знаех.

Там, навирил нагоре брадичка, с безсрамно отворена черна дупка под ключицата, осрал чаршафите с някаква каша от кръв и пясък, лежеше чернолик мъж с пъстър халат.

— Здрасти, Бажах Туарег — разтегли устни Виконт.

Бажах не отговори. Бе вперил изцъклен поглед към провисналото брезентово покривало и стискаше в десния си юмрук кичур къси рижи косми — от перчема на кръглата смешна глава на Боб.

— Да не би пък Боб да ти е дал своите ботушки? При това заедно с краката? — закачливо попита Виконт.

Мъртвецът се усмихна и седна, отърсвайки ръкавите си. Лицето му сякаш светеше в тъмнината…

Палатката отново затрепера. Гласът на Боб попита тревожно:

— Какво ти е, Виконт? Да не ти е лошо?

Виконт се обърна: на входа, леко наведен, стърчеше Боб — тъмен силует на червеникавия фон на пясъците.

— Виках те, не ме ли чу? С кого си дрънкате? Хайде, събуди се, дърт цървул!

Виконт изтри потта от челото си, плюна и погледна през рамо. В сумрака — рухнала рейка, сбрани на куп спални чували, фасове.

— Кофти работа, Боби — той не позна гласа си, — тук беше Бажах. Скивах го точно така, както сега теб.

— Бажах Туарег ли? — Боб хлътна в палатката, изправи се и се огледа предпазливо. — Да не грешиш? Не чактисваш какви ги бръщолевиш.

Млъкна. Виконт седна на пода и подпря глава на дланите си.

— Бажах Туарег — рече отчаяно. — Загинали сме, Боб. Господ да ни е на помощ. По-зле от умрели… Бажах Туарег… Това е краят, Боб. Край, мъртви сме…

Боб излезе от палатката, подир малко се върна и щръкна до централната рейка.

— По дяволите, Вик — изръмжа. — Аз не съм го виждал. Мен ме нямаше в палатката, така ли беше? Защо „ние“ — та аз не съм го виждал.