Читать «Пътят към небесното царство» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Пътят към небесното царство

И рече ми: тия думи са верни и истински; Господ, Бог на светите пророци, изпрати Ангела Си, за да покаже на Своите раби какво трябва да стане наскоро… Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му. Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният.

(Откров. 22: 6, 12–13)

Когато Св. Йоан Богослов преживява в образи и видения Откровението на остров Патмос, за да го запише, едва ли съзнава, че неговата ръка затваря Книгата на книгите, в която Сам Вечносъществуващият говори за кръговрата на необозримия духовен живот във Вселената. Посланието има и нравствен характер за хората — въздаяние за човешките ни дела в деня на страшния съд, щом душата се раздели от тялото.

Откровението за страшния съд е вълнувало повярвалите в Иисус Христос още докато е бил сред хората на земята. На Своите апостоли и ученици Той обещава: „истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола.“ (Матей 19:28)… Как изглеждат небесните селения, невидими за очите, човешкият разум и въображение не са в състояние да прозрат или нарисуват. Това не е отнемало правото на изкусни художници през вековете да представят в картини отвореното небе, където „виждат“ душите на праведниците да блаженстват, а тези на грешниците — да се изтезават в огнената геена.

Днес, както и винаги, за много хора съществуването на жива душа след смъртта на тялото винаги е било поставяно под въпрос, тъй като не може да бъде доказано. Ала учени в областта на теоретичната физика в средата на XX век стигнаха до прозрения за вселенските величини на макро- и микрокосмоса: светлината, мракът, времето са винаги неразделно единни. Те са всеприсъстващи, изпълващи пространствовремето, подчинени на всеобщ неизменяем закон, присъщ на вселената.

„Дори да съществува една-единствена обща теория за произхода, тя пак ще е сбор от правила и уравнения. Но кое е онова, което вдъхва живот на уравненията и създава Вселената, която те описват?“ — пита в колосалния си труд „Кратка история на времето“ ученикът на Айнщайн, английският физик Стивън Хокинг. Той се предпазва да отрече съществуването на Създателя, но тъй като не може с една теория и закон да се обяснят всеобщите Негови проявления както на земята, така и в безпределния космос, Хокинг, подобно на колегите си от научните лаборатории по теоретична астрофизика винаги отговаря двусмислено на въпроса за Бога: Той е невидимата сила, която носи Сама в себе си живота, като го направлява винаги и навсякъде по Своя закон. За целта вниманието на учените се насочва към анализ на светлината и мрака.

В библейското Откровение светлината е изворна, свойство на Божието битие и вечно присъствие на творческата Му любов, а мракът е бездната, обиталище на лукавия. Двете величини са от Първите дни на сътворението: „Рече Бог да бъде светлина. И стана светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината — нощ. Стана вечер, стана утро — ден един.“ (Битие 1:3–5)