Читать «Пътец мой, душице моя» онлайн - страница 5

— Боже! Боже-е-е! Запази ми я! Нямам си друга майчица!… Божее-е-е! — Задави го спазъм в гърлото. Очите му се премрежиха от сълзи. Ръцете му леденееха. Беше облякъл на бързо старата си зелена ватенка. Хапливият студ се провираше в нея отвсякъде, но не го усещаше. Преумореното му тяло бе някак претръпнало. Едничката мисъл, да я открие, го държеше все още на отмалелите крака. Стоеше треперещ на тролейбусната спирка пред старата кооперация на Маруца. Отпред в ослепителна коледна украса блестеше хипермаркетът „Суми“. Зад него „Била“ беше обляна в разноцветни светлини.

Тук беше центърът на града. В късната декемврийска вечер нямаше много минувачи. Някакви тинейджъри, смеейки се, прекосиха булеварда. Под синята козирка на тролейбусната спирка една влюбена двойка се целуваше.

Мярна му се спасителна идея. Видя патрулна полицейска кола да минава надолу по булеварда. Затича след нея. Не можа да я застигне. Забърза се към железопътната гара. Там винаги имаше дежурен полицай. Ще го помоли да съобщи в управлението за нея. Ще започнат да я търсят…

Стигна. Излезе на перона. Сред чакащите пътници наистина се разхождаше дежурен полицай. Наближи го. Разказа му с няколко думи обърканата ситуация. Полицаят го изгледа внимателно, след това го заведе в дежурната стаичка и го заразпитва. Извади някаква бланка и започна да я попълва. Успокои го, че ще я открият. Позвъни до полицейското управление, а след това се обърна към него и каза:

— Трябва да идете до управлението! Нали знаете къде се намира? Иначе не може… Там ще обясните на дежурния. Ще изпрати кола за да я търсят.

— Добре! Благодаря ви!

Стефан излезе от стаичката и с последни сили забърза към управлението. То не беше близо. Имаше два километра път до там. Усещаше смазваща умора. Едва вървеше. Не беше се спирал четири часа. Извади телефона и отново позвъни на майка си. Когато тя отговори и каза с нежен отпаднал глас.

— Майко, моля те. Спри се! Огледай се! Опитай се да разбереш къде си. Ако има до теб хора, дай си телефона на някой за да го чуя. Не се бой! Не мисли, че всеки е крадец и измамник. Има и добри хора на тоя свят. Моля те!

— Добре мамо… Добре… А ти ме чакай пред кооперацията на Маруца. След малко ще бъда там…

— Майко, моля те… Дай телефона на някой човек… Моля те…

— Ето! Ето виждам един човек. Там е! На спирката… Хей сега!…

— Ох, боже-е-е! Дай му телефона майко, не затваряй! Дай му го!

— Да! Ето го! Давам му го…

— Ало-о-о! Господине! Моля ви! Кажете къде се намирате?! Майка ми е доста възрастна и без да иска се е загубила…

— Здравейте! На края на града съм. Чакам на автобусната спирка автобуса за Мездра.

— Най-после! Не затваряйте моля ви… Задръжте майка ми при вас. Изчакайте ме. Идвам веднага с такси.

— Добре господине. Виждам, че майка ви е много объркана и уморена. Премръзнала е. Едва стои на крака. Ще ви чакаме!…

Това беше наистина знакът на Господ. Най-сетне я намери… Спря набързо едно такси. Влезе и помоли шофьора да кара бързо към Химкомбината. Старата жена бе извървяла пеша четири километра в ледената вечер. Бе ги извървяла с надеждата и желанието да го зарадва с вкусно ястие. Беше се изгубила. Бе оставена в ръцете на съдбата. Господ наистина бе чул молбата му…