Читать «Пътец мой, душице моя» онлайн - страница 4

* * *

Стефан разтревожен позвъня на леля си, по-малката сестра на майка му. Обясни и положението. Каза и, че майка му се е загубила. Минаха вече пет-шест тролейбусни коли край спирката на Маруцината кооперация но тя не бе в тях. Леля му се разтревожи не на шега. Започна да звъни на сестра си. Отговорът от нея беше същия. „Стефан да ме чака пред кооперацията на Маруца, Ще дойда след пет минути!“. Не искаше да ги тревожи, но сама бе започнала да изпада в паника. Постепенно осъзна, че се е загубила.

— Майко, опитай се да ми обясниш къде се намираш! — позвъни и отново той. — Огледай се! Какво виждаш? Има ли хора около теб?

— Не! Няма хора! Вървя по някаква магистрала. Мисля, че съм вече близо до нас. Ето, там е май автогарата.

Някаква далечна светлинка и даде надежда. Тая светлинка се оказа крайградския хипермаркет „Технополис“, но тя не знаеше нищо за него. Беше пуснат в действие само от няколко месеца.

— Иди в автогарата. Влез на топло и ме чакай там. Аз ще дойда да те прибера!

— Добре…

Стефан преуморен забърза към автогарата. Тя отстоеше на двадесетина минути път от кооперацията. Стигна, огледа се. Майка му я нямаше. Влезе вътре. И там я нямаше. Пак и позвъни…

— Майко… Чуваш ли ме?

— Да!

— Къде си? Моля те, опитай се да ми обясниш! — гласът му трепереше от притеснение и изтощение. Беше вече обиколил половината град. Беше се връщал у дома за да вземе пари и топли дрехи. Не знаеше в какво състояние щеше да я открие.

— Не зная Стефчо!… Ходя по някаква магистрала с две платна. Няма хора около мен. Не се безпокой за мен мама, ще се прибера. Ти само ме чакай пред кооперацията на Маруца. След малко ще дойда.

Тези нейни думи съвсем го отчаяха. Телефонът му позвъня. Обаждаше се отново леля му. Заразпитва го. Беше и звъняла. След няколко разменени думи и двамата осъзнаха, че се е изгубила. Чудеха се обаче как да я открият. Не знаеха какво да сторят.

— Обади и се и кажи да спре някой човек. Да му даде телефона. Да го помоли да ми се обади. Аз и го казах, но тя се обиди и ми затвори телефона.

— Страх я е да не и откраднат Джи-Ес-Ем-а. Не смее да се довери на никой. — обясни леля му. — По добре се обади в полицията. Да започнат да я търсят. Нищо не можеш да направиш сам. Последния път гласът и бе дрезгав. Уплашила се е. Може би плаче и не иска да те тревожи.

— Ако успея да я склоня да спре човек, ще разберем къде е. Моля те, опитай се да я предумаш да спре някой.

— Ще опитам! А ти я чакай там където ти е казала.

— Ох, боже!… Божичко… И това ли ми дойде на главата… До вчера беше болна…

— Искала е да те зарадва. Казал си и, че ти е харесала рибата. Отишла е и е купила риба. Виновен си! Защо си я накарал да ходи до пазара?

— Нищо не съм я карал да прави!

Стефан изстена. Осъзна, че ако не открие бързо майка си, може би това ще бъдат последните и часове. Тя не би издържала на открито една ледена нощ. Просто щеше да ходи докато има сили, а след това ще падне и ще замръзне. Никой нямаше да я открие, или пък щяха да я открият на сутринта вкочанена и бездиханна. Бяха минали вече пет часа откакто бе излязла. Нямаше да издържи…