Читать «Първият млад българин, който...» онлайн - страница 2

Тоя момък се оплакваше от гоненията, които изпитвал от страна на един евреин из Австрия, фабрикантин, едничкият в столицата, на военни седла и на разни конски и ездачки потреби. Момъкът също отварял седларска работилница. Той девет месеца учил нарочно седларския занаят в една берлинска фабрика за подобни изделия, дето усвоил всичките тайни на изкуството. Но горният фабрикант, уплашен от съперничество, чрез сплетни в кожарския еснаф, в който бил влиятелен член, изработил да му се затвори току-що отворената работилница.

Момъкът беше опечален и възмутен от тая несправедливост. Той имал от берлинската фабрика свидетелство за майстор и скланяше да му забранят завинаги упражнението на занаята си, ако му уловят поне едно калпаво изделие. Но нямало кой да слуша, а и нямал гръб, на който да се облегне за помощ и защита.

* * *

Тази проста история ме заинтересува толкова, колкото и зачуди. Как? Един развит млад и очевидно образованичък българин да се реши с толкова труд и усилия да стане занаятчия, когато можеше да ги употреби за добиване служба — най-лекото, най-естественото, па и най-почтено считаното поприще у нас? И да постоянствува открито още за това при такива обезсърчителни условия? От какво тесто е замесен тоя момък? От коя планета е паднал?

Моето недоумение беше дотам голямо, щото аз не вярвах да се е решил да стане занаятчия, без да е опитал по-напред всички средства да стане чиновник, и само подир пълно отчаяние в сполуката е прибягнал до последното решение. И аз не се удържах да го попитам, като се мъчех да не издам горчивата ирония, която криеше въпросът ми:

— Защо не се опитахте по-рано да получите някаква служба, прилична на вас?

Той ме изгледа сепнато с живите си очи.

— Бях чиновник вече, господине, но благодаря…

Той придружи последните две думи с едно особено изражение на лицето, което за мене остана неясно.

— А, бяхте чиновник? — попитах, като вътрешно се здрависах за вещината си по психологията на българина.

— Четири години.

— Дека?

— Във военното министерство. Служих в домакинския отдел.

— И ви уволниха?

— Не, напуснах доброволно.

— Чудно.

— Защо чудно? Аз предпочетох занаята.

— Още по-чудно…

— Убедих се, че от чиновничество няма напредък: с двеста и петдесет лева какво ще направя? Десет години стой там, се същото, повече няма… Па кога да е един ден щях да остана на пътя — у нас службата не е сигурно нещо. Тъй ли?

Като говореше тия невероятни неща, тоя момък порастваше пред очите ми. Стори ми се сега, че виждах някаква благородна енергия да пламти в погледа му; даже лицето му стана приятно, хубаво.

— Защо предпочетохте именно седларския занаят?

— Казах ви: служих в домакинския отдел при военното министерство. Там имах случай да разбера колко е печаловита тая работа поради големите поръчки и покупки на кавалеристите офицери. А само една седларница в София, разбирате? Има работа още за три такива в София. Тогава със спестените си пари от заплатата отидох в Берлин. Нека други служат… Много кавалеристи, които ме познават, обещаха при мене да правят поръчките си… Искам работа, господине, аз работа искам.