Читать «Първият млад българин, който...» онлайн

Иван Вазов

Първият млад българин, който…

Всеки мислещ ум у нас със загриженост следи развитието на едно обществено и народно зло, на което всеки се плаши от сетнините, но лек никой му не намира.

Паническият страх от труда!

Животът ни от Освобождението насам тъй се е сложил, щото вместо да го спре, дава още по-благоприятна почва на това зло. Къщата, училището, казармата, политическите партии готвят гости за държавната трапеза, възпитават умовете, изострят охотите в тая посока. Широките поприща за физически, ползотворен, независим труд се презират и остават достояние само за ония, за които българското небе е чуждо… Ламтежът за лесен поминък чрез службашеството, т.е. „платен мързел“, се посажда още в душите на децата. Един чедолюбив баща бледнее при самата мисъл, че син му би станал земеделец, или занаятчия, или търговец, и той си налага всички жертви, за да го направи годен за чиновник. Всеки ден у нас едно рало се напуща, един занаятчийски стан опустява, един дюкян се затваря. Всичко младо и кадърно бяга към служба. Страната губи здрави ръце, здрави умове, здрави енергии, за да се увеличи числото на алчущите около държавния бюджет търбуси.

Политико-економистите нека обясняват това явление като естествено у народите, заживели нов политически живот — то си остава една тежка проблема и плаши…

Ето защо аз преживях няколко минути истинска радост, когато срещнах веднаж един млад, пъргав, развит българин, който…

Но да говоря наред.

* * *

Връщах се един празничен ден из улица „Цариградска“ (по-после „Цар Освободител“) от разходка в княз Борисовата градина и се отбих в тютюнджийницата срещу дворцовата вратня, за да си купя цигари и поседна.

От това място гледката на улицата е доста занимателна за любящия да наблюдава.

Рояци контешки облечени господиновци и накитени дами надвечер минават по широкия плочник край тютюнджийницата, отивайки за горната градина или идейки оттам. Това е един босфор, през който протичат вълните на суетата от цялата столица. Тук се срещат, кръстосват, здрависват представителите на по-горните класи на софийското общество; представителите на модите и разкоша, излезли на сеир или на показ, огледвайки се самодоволно и крадешком в големите стъкла на прозорците. Който през тия прозорци гледа на софийския свят, ще намери, че София е едно щастливо Елдорадо, кипнало в богатство, светнало от великолепие и красота. Но нека се готви за горчиви разочарования, когато се реши да надникне по-дълбоко зад тия ярки декорации, в скритата страна на столичния живот. Там е едно мътно море от нищета, развала, срам и леност…

Но сега аз гледах декорациите…

Улисан в съзерцанието на това гъмжило от китен, натруфен върволяк, аз само по-после забелязах присъствието в дюкяна на един непознат господин, който живо приказваше с тютюнджията.

Непознатият беше един двайсет и пет годишен момък, сивоок, рус, с малко, мъховито лице, облечен в скромни, но с добър кроеж дрехи. В тая физиономия нямаше нищо особено ярко и изразително, тя даже беше незначителна.

От неговата външност вниманието ми се спря на беседата му, която водеше разпалено. Продължаваше да приказва на тютюнджията за предмет, който очевидно твърде го занимаваше. Аз се вслушах и ето какво разбрах от живата му беседа: