Читать «Първият закон» онлайн - страница 2

— Не и този път — отсече нетърпеливо Макгайър и ядосано профуча на жълто на светофара. — Вече опита всичко.

— Може би не съм. Точно това ме притеснява. Моментът е крайно неподходящ да ни спират, не е ли така?

Макгайър понамали скоростта. Удари с ръка по таблото.

— Няма ли да тръгне това парно? Дяволите да го вземат!

Харди се направи, че не забелязва този нервен изблик.

— Мисля си само — ще направим това, а после?

— После ще останем живи. Как ти се струва това? Ако не го направим, сме мъртви. Просто е. — Следващият светофар светеше червено и му се наложи да спре. Използва случая да погледне Харди в очите. — Още колко души трябва да убият тези хора, Диз? И колко вече са убити?

— Приказки…

— Я стига! Нима все още имаш някакви съмнения? Логични или каквито и да е?

— Не.

— Тогава не ми казвай „приказки“. Ти самият не го вярваш.

— Добре, но все пак Ейб може би трябваше да включи и федералните. А да ходи да ги арестува сам…

— Няма да е сам. Ние сме неговото подкрепление.

Харди прехапа устни.

— Ние не сме ченгета.

— Правилно. Няма време да включваме федералните, Диз. Няма време да задвижим бюрократичната машина. Най-вече ти би трябвало да си наясно с това.

— Исках само да кажа, че ако разполагахме с малко повече време…

Макгайър поклати глава.

— Времето ни изтече, Диз. Ако решат, че ти си следващият — а може успешно да се заложи на това, — може би днес, а може би утре ще спрат до теб. И ще им бъде все едно дали Франи или децата също са в колата. И с теб ще бъде свършено, както стана и с другите.

— Зная, прав си. Зная.

— Съвсем прав. — Светна зелено. Макгайър натисна газта и се люшнаха напред. — Слушай, да не мислиш, че искам да съм тук. Не искам да съм тук.

— Мисля си за… закона.

Макгайър изсумтя:

— Законът! Скъпият ти проклет закон. Той ще те защити, така ли? Както защити всички останали.

— Това ми е животът, Моуз. Имам нужда да вярвам в това, нали?

— Законът не е живота ти. Той е работата ти. А животът ти е нещо съвсем различно. Първият закон е човек да защитава себе си и хората, които обича.

Харди се взря през прозореца. Макгайър бе движен от своя адреналин.

— На онези не им пука за нищо, Диз. Вече не ти ли стана ясно? Държат закона, или поне ченгетата в този град, в малкия си джоб. Несправедливо е и е нередно, да, но това е положението. Остава им само да премахнат теб и твоя приятел Ейб, дето си пъха носа навсякъде. И толкоз. Печелят играта. Животът продължава. Само дето вие и двамата сте мъртви, а с вас може би и сестра ми. Не искам да поемам такъв риск — каза той и го погледна. — И след всичко, което бе изгубено, ми казваш, че не разбираш? Че не си сигурен, че това може да се случи? Че непременно ще се случи?

— Не, Моуз, сигурен съм. Просто се чудя как се стигна дотук. Толкова нереално изглежда.

— Ами, спомни си Виетнам. Беше също така нереално, докато куршумите не засвириха покрай нас. Световният търговски център — и това бе нереално, ако се замислиш. Смятаме хората за разумни същества, въобразяваме си, че съществуват правила. И изведнъж какво става? Изведнъж се оказва, че няма правила.