Читать «Първите утринни лъчи» онлайн - страница 4

Това е втората смяна на жилище в живота ми. Третата, за да бъда по-точна, ако броя тази, когато бях на седем години и родителите ми решиха да се преместят в друг град. В онзи случай не помогнах много, най-вече плачех.

— Ще видиш, Елена, новата къща ще ти хареса… Стаята ти е дори по-голяма и ще има място за повече играчки — повтаряше майка ми, за да ме успокои.

— Не искам по-голяма стая, искам тази, искам да си остана тук.

Вчера следобед момчетата от фирмата за преместване ми казаха да не се притеснявам, защото те ще свършат всичко. Попитаха ме как да подредят вещите ми, но им отговорих само да занесат кашоните, понеже сама ще се погрижа за това.

Карла също предложи да ми помогне, ала аз не приех.

На трийсет и осем години съм и отново опаковам своя живот. Колко кашона ще ми трябват? В колко кутии се събира животът ми?

„Имам два дни — си казах. — Спокойно. Предстои дълъг и уморителен уикенд, но съм сигурна, че ще успея да опаковам всичко.“

Вчера започнах от кухнята: чинии, чаши, купички, чаши за чай. Днес и утре ще свърша останалото.

Току-що си направих кафе. Докато го пия, ходя из стаите. Как само ми въздейства да гледам нещата готови за прибиране, да наблюдавам отворените кашони, да обикалям из тази къща за последен път.

Тръгвам си от тук. И искам да го сторя сама, в пълна тишина. Искам да изляза бавно, осъзнала всичко, съзнала какво оставям и развълнувана от онова, което ме очаква. Каквото и да бъде то.

Опитвам се да открадна миризмите, звуците, светлината, галеща стените. Да чуя шумовете, които съпътстваха моето съществуване в тази къща. Затова държах да приготвя сама кашоните: защото искам да сгъна живота си подредено, като докосвам всеки предмет и преживявам историята и спомените, които възкресява.

Всеки спомен ще бъде като късче от разказ.

Оставям чашата от кафето и вземам книга от лавицата. Харесва ми да отворя книга и да преглеждам изреченията, които съм подчертала през годините. Да откривам какво ми е правело впечатление, какво съм чувствала, какво всъщност съм търсела.

Моето преместване започва от тук, от страниците на моя дневник, от разказа на тази, която бях.

19 януари

— Изморена съм, писна ми, отегчавам се, трябва да направим нещо — повтарям непрестанно аз.

А той — нищо. Държи се, все едно не се е случило нищо, все едно всичко е спокойно и нормално. Единствената разлика е, че вече не се опитва да се люби с мен: знае, че ще го отблъсна, и — за да не бъде отблъснат — не го и поисква.

Как може да желаеш и да обичаш мъж, който не се опълчва срещу нищо? Навремето се държеше по различен начин: приближаваше се и ме питаше дали искам да се любя с него. В паметта ми се е запечатал онзи път, когато, докато миех чиниите, ми каза:

— Съгласна ли си да отидем оттатък и да се любим?

При така зададен на глас въпрос, дори и да имах някакво половинчато желание, то щеше да ми премине. Колкото повече се унижава и е вежлив и покорен, толкова повече реагирам с раздразнение и гняв.

Напоследък ми е все по-трудно да се любя с него. Преди ми тежеше по-малко да го направя, отколкото да обяснявам отказа си. А и всичко свършваше за броени минути. Повтарям си, че да се любим, не е най-важното, защото отношенията ни, след толкова години, могат да почиват на други неща: привързаност, единомислие и факта, че се познаваме така, както никога никого не сме познавали.