Читать «Първите утринни лъчи» онлайн
Фабио Воло
Фабио Воло
Първите утринни лъчи
По-добре да бъда мразен заради това, което съм, отколкото да бъда обичан заради онова, което не съм.
Кърт Кобейн
Марио Бенедети
Съществуват моменти, в които животът подарява неочаквано прелестни мигове. Променяш нещо в ежедневието си и осъзнаваш, че около теб всичко е съвършено, дар от бог, по-малко разсеян от обичайното. Всичко изглежда искрено. Раждането на нов живот, зората на промяна, дълбоко чувство или просто потвърждаването на една любов, държана скрита, на таен копнеж, безмълвно и свенливо съхраняван в нас. Може да бъде дори краят на нещо, краят на етап, на труден период, който понасяме с все по-голяма умора. Тогава спира дишането на пресекулки и се освобождава място за дългото и дълбоко поемане на дъх, което първо изпълва, а после изпразва гърдите. В тези моменти не ми липсва нищо.
3 януари
Тая в себе си много съмнения. Страх ме е да не би животът ми да се окаже едно дълго недоразумение. Може би не съм жената, която вярвам, че съм.
Това бяха мислите, споходили ме тази сутрин, веднага щом се събудих, след като се опитах да си припомня всеки детайл от онова, което току-що бях сънувала: беше летен неделен следобед, носех тениска, която стигаше едва до над коленете ми, и простирах чаршафи на опасващ жилищната сграда балкон. Чувах от отсрещния апартамент потрепването на самобръсначка, която почуква по умивалника. Внезапно от вратата срещу мен излезе мъж и си запали цигара. Сресаните му назад коси бяха още мокри, носеше бял потник и панталони с цвят на лешник. Усмихна ми се и се поздравихме.
— Не забравяй, че тази вечер те очаквам на вечеря у дома.
Влязох вкъщи, за да избера роклята, която да облека.
Бях развълнувана, превъзбудена и щастлива. Когато застанах пред вратата му, той ме хвана за ръката и ме отведе вътре. Домът беше този, в който съм израснала.
— Едно време живеех тук, знаеш ли?
— Разбира се, че знам.
Огледах се наоколо и всичко беше точно такова, каквото бе в детството ми. Дори оранжевият часовник, закачен на стената. Той се приближи, обхвана лицето ми с ръце и вдъхна мириса на ямката на шията ми. Прониза ме тръпка. После, когато почти ме беше целунал по устните, иззвъня звънецът.
В този момент отворих очи: беше будилникът на Паоло. Знаех, че ще звънне още два пъти, на интервали от по десет минути.
Сънят беше още жив в мен: чувството за свобода, вълнението от уговорката ни, възбудата от срещата. Обърнах се, за да погледам спящия си съпруг, наблюдавах го няколко минути. В съня си изобщо не бях помислила за това, че съм омъжена и не мога да приема онази покана.
Отидох в банята, взех душ и продължавах да се чувствам жената от съня. В последно време един вътрешен глас ме обърква, подкопава увереността ми, прави ме несигурна и нерешителна; изпитаното от мен насън тази нощ никак не ми помага.
Днес следобед си спомних коя рокля носех в съня: купих я миналата година, но никога не съм я слагала, защото, като я пробвах отново вкъщи, не се харесах. След вечеря я извадих от гардероба и гледайки я, се запитах дали наистина причината е в роклята.
