Читать «Първата глътка екстази» онлайн

Фредерик Бегбеде

Първата глътка екстази

Представлява зеленикава кръгла таблетка. Струваше ми сто и петдесет франка. Опаковката е много шикозна: миниатюрно пластмасово пликче от един квадратен сантиметър. Така хапчето се стапя в устата, а не в ръката. Преди да го глътна с малко кола, се поколебавам за момент: знае ли човек какво има в него. Налага се да се довери на типовете, които са го произвели в някоя нелегална лаборатория, разположена в зле осветено мазе. Ако това наистина е така, значи са го пипали с мръсни ръце. Късно е вече! Сега остава само да изчакам и да се надявам, че въпросните непознати си разбират от занаята. Екстазито е по-лошо дори от бънджи. Всяко хапче е като скок без съобразяване с каквито и да било норми на безопасност.

Послушах съвета на дилъра: да не пия алкохол (смесването било опасно) и да не ям (пълният стомах намалявал действието на дрогата). И ето ме сега седя като глупак и чакам, без да мога нито да пийна, нито да похапна. На това му казват начинаещ наркоман: смотаняк, който нито пие, нито яде и непрекъснато си гледа часовника. След половин час чакане започвам да съжалявам, че съм се оказал тъкмо онзи хапльо, който е казал „да“, когато са го попитали дали иска да изпробва екстази. Тогава идеята ми се стори забавна, а освен това ми се дощя да бъда като някой Лестър Бангс или Хънтър Томпсън, сиреч „гонзо-журналист-камикадзе, готов на всякакви експерименти само заради поредното предизвикателство“.

Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де Куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазите да влезе в Историята на литературата. Това е все едно маркетингова оферта на MDMA.

Минава още половин час. Все още нищо. Изведнъж някаква гореща вълна облива мозъка ми. Като да те удари ток, само че нежно и ласкаво. Не мога да престана да се усмихвам. Всички мои чаркове поемат с доволство тази гореща вълна. Краката и ръцете ми са по-леки от въздуха. Усещам с пълно съзнание всичко, което става с мен, и напълно контролирам тази нова вътрешна енергия. Приемам го откъм забавната страна. Ставам. Приливът продължава: в ушите ми бучи блаженството. Животът внезапно ми се струва съвършено прост: човек се ражда, среща се с чудесни хора, обича ги, беседва с тях, понякога спят заедно. Смъртта не съществува и това е чудесна новина. Ужасно ми се ще да говоря. Ще се запозная с всички хора, за да им кажа колко са ми симпатични. Дори враговете ми са съвсем порядъчни. Впрочем въпросът с враговете е решен: просто нямам такива. Ръся комплименти на всеки срещнат. Само за едно съжалявам: ако в същия момент Адолф Хитлер се намираше в този нощен бар, непременно щях да го прегърна и да му кажа, че сигурно много е страдал, за да направи онова, което е направил. Май е време да изляза на въздух.