Читать «Първата вълна» онлайн - страница 149
Робърт Силвърбърг
„Ела. Нека ти покажа разни неща.“
Понасят се заедно през лицето на космоса. Ангели има навсякъде, безброен хор накъдето и да погледне — големи, малки, ярки, бледи, някои на купове, други греят в самотно великолепие. Звукът на гласовете им изпълва небесата.
Ноел и водачът й спират на едно място, където цари дълбок мрак, и там тя вижда един нов ангел, който тъкмо се появява и едва мъждука, раждайки се. Бързо се сгъстява пред очите й, сбира се от един хладен, тъмен облак прах, който се срива в самия себе си и се превръща в компактна топка. Докато се смалява и придобива сферична форма, започва бавно да се върти, бавно, после по-бързо и още по-бързо, и да излъчва топлина, слабо отначало, после все по-силно, докато не грейва нажежен до червено, нажежен до бяло. Започнал е да изхвърля и материя в космоса наоколо, трескаво стрелкащи се сегменти от собствената му плът, във всички посоки, като тръшкащо се дете — прахоснически и удивителен излив на енергия, ожесточен и в същото време някак комичен.
Игриво бебче. Новородено ангелче, лудуващо с първите спазми на живота. Гледат го известно време, после го оставят да си играе.
„Хайде. Нататък.“
Нататък, да. Небето е много ярко тук, пълно с ангели, и всички те пеят както подобава ангели да пеят, прекрасен небесен хор, чиято хармония изпълва бездната. Сиянието е навсякъде, море от светлина.
Тук Ноел вижда един ангел исполин, който излъчва толкова силна и постоянна енергия, че тя не разбира как още не е изчерпил материята си. Той грее в небето като сърдито синьо око, неуморно изхвърля огньовете си на огромно разстояние. Прилича повече на бог този исполин, отколкото на ангел, на гневен бог, който се излива в необясним гняв върху тъканта на вселената.
А после тук, малко по-нататък, на едно от най-дълбоките места, ангелите са сбрани на куп, стари ангели, древни, хиляди, милиони, всеки притиснат до съседа си, сякаш образуват огромна сияеща стена, една-единствена грееща маса. Но ангелът на Ноел й показва, че не са едно, а са много, и й позволява да се протегне към тях, за да усети древната им възраст, необикновената им мъдрост. Колко са стари? На милиони години? На милиарди?
„Ние бяхме стари преди небето да е младо“, казва й един от тях.
А друг казва — а може и да е същият: „Дойдохме от Всепоглъщащото и един ден ще се върнем във Всепоглъщащото, но сме тук отпреди
А трети й казва: „Ние предшестваме и следваме, и съществуваме, когато съществуване няма, и сме любов, когато любов вече няма. И ние сме ти, и ти си ние.“
Ноел разбира напълно, или поне си мисли, че разбира; и когато те я благославят, тя също ги благославя. И продължава нататък, защото нейният ангел иска да й покаже и други неща в други части на космоса.
„Има и един много стар ангел, ангел, който умира.“
Това я изненадва. Казва, че не й се вярва ангелите да умират, и ангелът й обяснява, че не само е възможно, а необходимо. Щом ангели могат да се раждат, ангели трябва и да умират. Всичко умира, дори ангелите; и всичко се ражда отново. Единственото нещо, което няма нито начало, нито край, казва той, е самата вселена, която е била тук в началото и преди него и ще бъде тук накрая и след това.
