Читать «Пълноземие» онлайн - страница 8

Като със собствена кожа.

Въртеше се и се опипваше, зяпаше се, но ситуацията оставаше същата — Веренината кожа не можеше да се свали от гърба му. Люспите израстваха от човешката му плът, между тях стърчаха косъмчета. Сиво-черна премяна на смок го покриваше от лактите до раменете — татуировката бе затулена и не личеше — и от врата пълзеше по гръбнака до опашната кост, имаше я по ребрата… По корема люспиците ставаха съвсем дребни и нежни, бързо чезнеха под пъпа… Слънчевият сплит лъщеше с едри вроговени плочки. Гърдите запазваха предишния си човешки вид, но ключиците напомняха борови клонки… и бедрата отстрани, почти до коленете — все едно бе одрал шишарки…

Изнемощял, той седна на пясъка.

Под лявата си мишница напипа по-твърди люспи. Същото загрубяване намери в областта на черния си дроб. Докосна лявото си ухо. Част от него също грапавееше. Унесено човъркаше местата на зарасналите огнестрелни рани…

… Радослав гребеше с шепи водата от извора, обливаше се, търкаше се, пуфтеше от удоволствие и сумтеше от прохладата, щом ветрецът докоснеше мокрото му тяло.

И ето, най-сетне се почувства чист, а драконовите люспи, вече неотменимо негови, блеснаха и матово отразиха светлината на галактиката…

Съхнеше пред огнището и с ножа, преди това понаточен в лакътя, си режеше ноктите. „Ако и те станат по някое време змейски, тогава ще видиш истински зор, бате“, рече си и провери с палец страните си. Реши, че отново може да пусне брада. Поне докато не се научи да бълва огън, с който да си я опърля.

Това го разсмя и Дичо прехапа език. Който, според небцето и зъбите, още не даваше признаци на раздвояване.

Преди да заспи, Радослав целуна надписа „Обичам те“ върху талисманчето.

* * *

Дните се точеха, изпълнени със скука. Донякъде се разсейваше, пишейки в бележника. Страниците му бързо се изпъстряха с догадки и хипотези, рисунки и чернови на стихове. От последните не оставаше никак доволен.

Ядеше съвестно всичко, което намираше в канчето. Странно, нито веднъж в чорбите не откри месо или друго блажно.

Усъвършенства „часовника“, особено след като от юг изгря дребна, но изключително ярка виолетова звездица. Бе безмилостна към очите и водеше свита нежни жълтеникави мъглявинки. Тя даваше светлина колкото цялата галактика, междувременно почти изцяло скрила се зад псевдохоризонта, над чиято ръждива мъглява ивица се подаваше като петльова опашка само един от спиралните й ръкави.

Радослав посвети цяла страничка на виолетовата гостенка, предположи, че всъщност тя е квазар, и преименува посоките на този странен свят според видимите небесни движения: така бившият „юг“ стана „изток“, а „западът“ получи статут на „север“.

Смело си позволи няколко похода в пустинята, чувстваше се доста по-уверен, но наистина не откри нищо ново сред дюните. Нямаше животни и насекоми, липсваха растения, вероятно дори микроорганизми. За последното хич не съжаляваше, макар да бе сигурен, че змейската кожа би го предпазила от бацили и вируси.

Други промени в тялото си Дичо не регистрира. Освен дребния факт, че за една „нощ“ без никакви болки му изпаднаха всички пломбирани и развалени зъби, а на следващата „сутрин“ му поникнаха нови и известно време го сърбяха венците. Чудеше се дали не са му израснали нови сливици и апендикс.