Читать «Професор Трубочкин» онлайн - страница 2

Брадата на професора лежеше на масата.

— Ох! — възкликна професорът, грабна брадата си и търти да бяга.

— Чакайте! — викна редакторът.

— Дръжте професора! — развика се художникът Тутин.

— Дръжте го! Дръжте го! Дръжте го! — закрещяха всички и се спуснаха след него. Но от професора нямаше и следа.

Дъждобранът му бе захвърлен в коридора, шапката му — на стълбищната площадка, а брадата му — на стълбите.

А от самия професор нямаше и помен.

По стълбите слизаше момче в сиво яке.

Редакторът и художникът се върнаха в редакцията.

— Вижте, пликът е тук! — викна писателят Колпаков.

Пликът, запечатан със зелен печат, беше на бюрото. На него пишеше:

До редакцията на списание „Чиж“

Редакторът взе плика, разпечата го, извади един лист от него и прочете:

Здравей, редакция на „Чиж“,

Току-що се връщам от околосветско пътешествие. Ще си почина от пътя и утре ще дойда при Вас.

Знам всичко и ще отговарям на всякакви въпроси от Ваши читатели.

Изпращам Ви портрета си. Отпечатайте го на корицата на брой 7 на „Чиж“.

Това писмо ще Ви предаде Федя Кочкин.

Ваш професор Трубочкин

— Кой е този Федя Кочкин? — попита писателят Колпаков.

— Не знам — каза редакторът.

— Ами тогава кой беше тук и твърдеше, че е професор Трубочкин? — попита художникът Тутин.

— Не знам. Не знам — рече редакторът. — Да почакаме до утре, когато ще дойде истинският професор Трубочкин и сам ще ни обясни всичко. Сега и аз нищо не разбирам.

(2)

Писателят Колпаков, художникът Тутин и редакторът на „Чиж“ седяха в редакцията и чакаха прочутия професор, който знае абсолютно всичко.

Професорът беше обещал да дойде точно в 12 часа, но вече удари два, а него го нямаше.

В два и половина телефонът в редакцията се раззвъня. Редакторът вдигна слушалката.

— Слушам — каза редакторът.

— Ба-ба-ба-ба-ба — чуха се страшни звуци, подобни на топовни гърмежи.

Редакторът извика, изпусна слушалката и се хвана за ухото.

— Какво става? — викнаха писателят Колпаков и художникът Тутин и се спуснаха към редактора.

— Оглуши ме — рече редакторът, като чистеше с пръст ухото си и си тръскаше главата.

— Бу-бу-бу-бу-бу! — се чуваше от слушалката.

— Това пък какво е? — попита художникът Тутин.

— Кой го знае! — викна редакторът и продължи да тръска главата си.

— Чакайте — каза писателят Колпаков. — Струва ми се, че различавам някакви думи.

Всички млъкнаха и се заслушаха.

— Бу-бу-бу… бъда… бу-бу… бива… бол… балу… ту-бу-бу! — се носеше от телефонната слушалка.

— Някой като че говори с нечувано страховит бас! — викна художникът Тутин.

Редакторът събра длани във фуния, приближи ги до телефонната слушалка и викна:

— Ало! Ало! Кой е?

— Великанът Бобов-бов-бов-бов! — се дочу от слушалката.

— Какво? — учуди се редакторът. — Че нали великани не съществуват.

— Не съществуват, ама аз съм великанът Бобов — отвърна гръмовно слушалката.

— И какво искате от нас? — попита редакторът.

— Нали чакате професор Трррррубочкин? — попита гласът от слушалката.

— Да, да, да! — зарадва се редакторът. — Той къде е?

— Хра-хра-хра-хра! — закиска се слушалката толкова силно, че на редактора, на писателя Колпаков и на художника Тутин им се наложи да си запушат ушите.