Читать «Протокол за един ловен излет» онлайн - страница 2

— Каква дума, моля ти се. „Звяр“. Та то пее, не чуваш ли? Слушай… Слушай.

— Аз съм го слушал десет години. Той е баща им на другите. Той е…

Киро въздъхна по начин, който изключваше и най-нежните думи заради неизразителност.

„Ах, ах, ах!“… — пееше кучето отдолу, гласът му отекваше по зелените брегове на нощвите, та се издигаше в натежалото от влага небе.

— На мене това ми стига — каза режисьорът.

— Какво? — рече Киро.

— Това дотук ми е напълно достатъчно.

— Е, то е така — рече Киро. — То е така, като помислиш. Ала ние и лов мислим да стане де. Има ги долу из бъзака, колкото искаш. Като сте дошли такива гости, няма да ви изпратим… така.

И заваля. В началото слабо заръси, но постепенно капките наедряха и зачестиха. Неизразимата песен на кучето секна. Едно от другите гончета излезе горе при ловците — мокро и с рязко намален интерес към задачата.

— Беше тя — рече Киро. — Щом тоя звяр се отказа, край. Няма да спре.

— Дъждът ли?

— Аха — рече Киро. — Той е метеоролог и половина, тоя звяр. Спре ли да работи изведнъж, значи дъждът спиране няма. Аз му викам на Кольо Пенев защо не го прати в телевизията, да казва за времето.

Режисьорът се засмя. По брадата му се стичаше водицата от небето.

Другите се бяха накачулили кой с каквото има, един от писателите разпери черен автоматичен чадър. Режисьорът се засмя отново.

— Гледай — каза той на Киро. — Колко хубаво стои този чадър над плешивата му глава.

— Абе аз гледам, ама май да отидем в колибата — рече Киро. — А? Ей тука аз имам лозенце и там има колиба. Ако пък спре, пак ще излезем да продължим. Той, генералът, я знае.

Киро изсвири и останалите видяха как двамата с режисьора отиват в колибата. Но те не дойдоха веднага. Затова по-късно, когато започнаха един по един да се отропват пред входа, всеки следващ бе по-мокър от предния.

И ето как половин или един час по-късно колибата в лозенцето на Киро събра всички.

Вътре имаше сухи дърва и Киро беше разпалил огнището. Дрехите му и дрехите на режисьора бяха прострени пред него и от тях се издигаше па̀ра. Всеки пристигнал събличаше своите дрехи и ползваше както за тях, така и за себе си предимството на по-мокър от предния.

Единствен Кольо Пенев, когато дойде и неговият ред да си съблече дрехите, та да изсъхнат на клечки пред огъня или окачени по издадените камъни от зида на огнището, единствен той от седмината се посуети в тясното място, свали само шубата, станала десет кила от дъжда, и остана така, загледан в убития заек до входа.

— Я направете на човека място до огъня — каза един от писателите.

— Ето аз вече съм сух и бездруго — каза режисьорът и стана. — И се натоплих чудесно.

Той беше сух наистина, но от дрехите му все още се издигаше па̀ра — затова остана гол, както си беше.

— Ела тука, тука ела — рече Киро на Кольо Пенев и също се отмести от огнището.

И другите се размърдаха — за Кольо Пенев остана цялото огнище открито.

— Ама чакайте бе — рече той. — Стойте си кой какво беше. Кольо Пенев го е валяло, валяло…