Читать «Просяк» онлайн - страница 3

След един час дойде Олга и съобщи, че дървата са вече нацепени.

— На, дай му половин рубла — каза Скворцов. — Ако иска, нека идва да цепи дърва всяко първо число… Работа винаги ще се намери.

На първи дрипавият дойде и пак изкара половин рубла, макар че едвам се държеше на краката си. Оттогава той започна често да се появява в двора и всякога му намираха работа: ту събираше снега на купчини, ту разтребваше бараката или изтупваше килимите и дюшеците. Всякога получаваше за труда си по двайсет до четирийсет копейки, веднъж дори му пратиха някакви стари панталони.

Когато се местеше в друга квартира, Скворцов го нае да помага при събирането и пренасянето на мебелите. Тоя път дрипавият беше трезв и мрачен и мълчеше; той едва се докосваше до мебелите, вървеше с наведена глава подир каруците и дори не се опитваше да изглежда енергичен, а само се свиваше от студ и се смущаваше, когато коларите се присмиваха на мързела му, на безсилието и окъсаното му благородническо палто. След пренасянето Скворцов го повика в кабинета си.

— Е, виждам, че думите ми са ви подействали — каза той и му подаде рубла. — Ето ви за труда. Виждам, че сте трезв и не бягате от работа. Как се казвате?

— Лушков.

— Аз, Лушков, мога сега да ви предложа друга работа, по-чиста. Можете ли да пишете?

— Мога, господине.

— В такъв случай с това писмо утре ще отидете при мой колега и той ще ви даде нещо за преписване. Работете, не пиянствайте, не забравяйте какво ви говорих. Сбогом!

Скворцов, доволен, че беше вкарал един човек в правия път, потупа ласкаво Лушков по рамото и дори му подаде ръка на сбогуване. Лушков взе писмото, отиде си и повече не се весна на двора за работа.

Минаха две години. Веднъж пред касата в театъра, като си плащаше билета, Скворцов видя до себе си дребен човечец с яка от агнешка кожа и износена шапка от морска котка. Човечецът поиска плахо от касиера билет за галерията и заплати с медни монети.

— Лушков, вие ли сте? — попита Скворцов, познал в дребния човек тоя, който някога му цепеше дърва. — Е, как сте? Какво правите? Добре ли я карате?

— Криво-ляво… Работя сега при нотариуса, получавам трийсет и пет рубли, господине.

— Е, слава Богу. Много хубаво! Радвам се за вас. Много, много ми е драго, Лушков. Та аз донякъде съм ви кръстник! Нали аз ви тласнах към правия път. Помните ли как ви хоках, а? Едва в земята не потънахте тогава. Е, благодаря ви, приятелю, че не сте забравили думите ми.

— И аз ви благодаря — каза Лушков. — Ако не бях дошъл при вас тогава, сигурно досега щях да се представям за учител или студент. Да, при вас намерих спасението си, измъкнах се от тинята.

— Много, много ми е драго.

— Благодаря ви за добрите думи и за стореното. Вие чудесно говорихте тогава. Благодарен съм и на вас, и на вашата готвачка, да дава Господ здраве на тая добра, благородна жена. Вие чудесно говорихте тогава, задължен съм ви, разбира се, до гроб, ала всъщност спаси ме вашата готвачка Олга.

— Как тъй?

— Ами тъй. Понякога дойда у вас да цепя дърва, а тя започне: „Ах, ти, пияницо! Грешнико, ти! Няма ли да псовисаш!“ А после седне срещу мен, натъжи се, гледа ме в лицето, па ме заоплаква: „Нещастнико, ти! Няма за теб радост на тоя свят, ама и на оня, пияницо, ще се печеш в пъклото! Несретнико, ти!“ И все такива едни, знаете. Как се е тровила с мен, колко сълзи е проляла, не мога да ви опиша. Но главното: цепеше дървата вместо мен. Та аз, господине, нито една цепеница не разцепих у вас, все тя! Защо тя ме спаси, защо аз се промених, като я гледах, и оставих пиенето, не мога да ви обясня. Зная само, че от думите и благородните й постъпки в душата ми настана промяна, тя ме оправи, никога няма да забравя това. Ала време е вече, звънецът бие.