Читать «Просяк» онлайн - страница 2

— Как разсъждавате, за Бога… — промълви просякът и горчиво се усмихна. — Къде ще я намеря тая физическа работа? Да се наема при някой търговец, е вече късно, понеже с търговия човек започва още от дете, портиер пък никой няма да ме вземе, защото не могат да ме третират като слуга… а във фабрика хич няма да ме приемат, там занаят трябва да знаеш, а аз нищо не зная.

— Глупости! Вие винаги ще намерите оправдание! А не можете ли да цепите дърва?

— Не се отказвам, но днес тия, които цепят дърва по къщите, едва си изкарват хляба.

— Разбира се, всички тунеядци разсъждават така. Я да ви предложат, веднага ще откажете. Искате ли на мен да ми нацепите дърва?

— Моля, ще ви нацепя…

— Добре, ще видим… Много хубаво… Ще видим!

Скворцов се разбърза и като потриваше ръце, с някакво злорадство извика готвачката от кухнята.

— Виж какво, Олга — обърна се той към нея, — заведи тоя господин в бараката да понацепи дърва.

Дрипавият сви рамене, сякаш недоумяваше, и тръгна нерешително подир готвачката. От походката му личеше, че се беше съгласил да цепи дърва не защото е гладен и иска да припечели нещо, а просто от самолюбие и неудобство да не удържи на думата си. Забелязваше се също, че доста е изтощен от водката, че не е здрав и няма ни най-малко желание за работа.

Скворцов побърза да отиде в столовата. От прозорците й, които гледаха към двора, се виждаше бараката за дърва и всичко, което ставаше на двора. Застанал до прозореца, Скворцов видя как готвачката и дрипавият излязоха на двора през задния вход и се запътиха по мръсния сняг към бараката. Като оглеждаше спътника си и размахваше свитите си в лакът ръце, Олга отключи бараката и злобно блъсна вратата.

„Сигурно й попречихме да си пие кафето — помисли Скворцов. — Ама че проклето същество!“

После видя как мнимият учител и студент седна на дръвника и подпрял с юмруци зачервените си бузи, се замисли за нещо. Готвачката хвърли в краката му брадва, изплю се със злоба и ако се съдеше по движението на устните й, започна да го хока. Дрипавият притегли нерешително една цепеница към себе си, сложи я между краката си и неуверено замахна с брадвата. Цепеницата се олюля и падна. Дрипавият я притегли отново, духна на помръзналите си ръце и пак замахна с брадвата така предпазливо, сякаш се боеше да не се перне по галоша или да отсече пръстите си. Цепеницата пак падна.

Гневът на Скворцов беше вече преминал и той чувстваше как му става мъчно и срамно, че беше накарал тоя разхайтен, пиян, а може би и болен човек да се занимава на студа с черна работа.

„Нищо, нека… — мислеше той, като отиваше от столовата към кабинета си. — За негово добро е.“