Читать «Пролетна измама» онлайн - страница 3

— Чакай! Чакай, не бързай — ще дойда! — рече калугерът и пак дълго се вглежда.

— Дяволите да я вземат, коя е тая, та си така играе с мене? — усмихна се той, удари кончето и се упъти смело нататък.

— Напред, Лука!

Лука полетя бързо. Отец Игнатий заподскача на него, а в очите му се замярка жената, която ту се по даваше, ту се скриваше в зелените вълни на ръжта.

Когато стигна до високия синор, зад който на няколко крачки беше жената, пребрадката се изгуби от очите му, защото синурът бе висок, а пътеката бе хлътнала иско.

Отец Игнатий спря кончето, повдигна се на зенгиите, гледа, занича, но напразно — нито жената се виждаше, нито пребрадката й. Тогава той се прокашля и извика високо:

— Добрутро… добрутро!

Класилата ръж слабо зашумя и леко се запреливаха вълнички над нея. От нивата не се показа и не се обади никой. Той се повдигна на зенгиите и извика по-високо:

— Добрутро… добрутро!

Но пак никой не се обади. На отец Игнатий се стори, че в полето настана черковна тишина. Той смуши кончето, качи се в нивата и погледна.

На няколко крачки пред него, върху едно ниско колче спокойно се белееше на слънцето черепът на една конска глава, равнодушно гледаше отец Игнатия с празните си големи очни дупки и нахално му се смееше с едрите си редки зъби.

Информация за текста

Публикуван първоначално в сп. Общо дело, IV, кн. 4, януари 1904, с. 275–278, под заглавие „Илюзиите на Отец Игнатий“, с подзаглавие „Разказ от Елин Пелин“ и посвещение „Т. Куневу“. С новото заглавие и при запазване на посвещението, но на места основно преработен, включен в Разкази, т. I, 1904, с. 104–109, и последващите издания на Разкази, т. I. Наново и цялостно преработен, като е отстранено и посвещението, за СI, 1938.

Пред писателите-белетристи Елин Пелин съобщава на 3 май 1949: „Имаше един телчар в нашето село, може би най-бедният човек в селото, обаче един оригинален човек, извънредно много умен и — как да ви кажа — любовчия. Той имаше слабост към женския пол. Затова обичах с него да си приказвам. Разправяше ми интересни работи. Бай Митре се казваше. Той ми викаше: «Е, бае, ела утре, аз ще бъда там и там с телците, да си поприказваме. И ти сладко приказваш, ама и много сладко слушаш.» И аз ходех при него и си приказвахме. И като приказвахме веднаж, така, в една нива насреща — ама се вълнуват хубаво нивите от вятъра — нещо се мярка, ту се белне, ту се скрие. И той, какъвто беше: «Това е някоя жена», — каже. Рекох: «Бай Митре, това е истина някоя жена. Това е нивата на едикоя си — имаше една красива булка — дали не е тя.» Рекох: «Я иди да видиш; аз ще ти паса телците, ти върви да видиш.» И понеже той беше човек, така с чувство, припна. Беше един симпатичен човек, късичек, много, много беден, припна бос нататък — отиде. Видях го по слога, така дебне, насам-нататък гледа. По едно време връща се и се смее. Казва: «А бе, знаеш ли каква излезе тая работа? Една бяла забрадка се вижда в нивата, а то една конска глава ми се озъби.» Селяните имат обичай да турят конска глава в нивата на кол, и това е един вид магия да не уручасват посевите. Това често, пъти сте го срещали по полето като ходите. «А бе, — каже, — не беше булката. Озъби ми се една конска глава.» Посмяхме се, поприказвахме. — Оттам ми дойде хрумването за «Пролетна измама» — разказът за калугера, който отива сутрин на разходка и вижда в нивата нещо да се белее. Това е едно хрумване, една идея. Вярвам, че на всекиго от вас, които пишете и се занимавате с тия работи, по този начин са му идвали идеи.“