Читать «Прокобата Тутанкамон» онлайн - страница 224

Пол Дохърти

— Умря от треска — продължи спокойно Ай. — Ти обаче мислиш, че съм го убил, че съм го довел тук, за да бъде умъртвен, нали? — заигра се с пръстена си. — Аз съм хиена — призна той. — Убивам, защото се налага, защото иначе ще убият мен.

— Ти мразеше Хийа — излая Пентжу.

Ай поклати глава.

— Не я мразех.

— Тя измести дъщеря ти.

— Нефертити беше глупачка — изръмжа Ай. — Беше арогантна, наистина вярваше, че е равна на фараона. Ние сме отговорни за децата си, но не и за техните грешки. Що се отнася до теб, Пентжу, никога няма да разкрия какви бяха намеренията ми за сина ти, но не съм оцапан с кръвта му. Готов съм да се закълна.

Пентжу се присмя в отговор.

— Мога да доведа лекар от Дома на живота, който ще потвърди казаното от мен. Ако бях убил момчето, тялото му щеше да бъде захвърлено на крокодилите, а аз щях да отричам, че някога съм го виждал.

— Запазил си тялото? — възкликна Пентжу.

— Тялото на сина ти бе набързо балсамирано в уабета, Мястото на чистотата в храма на Анубис, и погребано с всички ритуали в Долината на царете.

— Страда ли? — попита Пентжу. — Попита ли за мен?

— Грижиха се за него добре — прошепна Ай. — Щях да отсека главата на Нахтмин, ако беше позволил обратното. Вярно, лицето му беше скрито с маска, но това беше за собствената му безопасност. Настанихме го в Дома за отсядане и му бе оказано пълно внимание — Ай въздъхна. — Той вярваше, че е син на митанийски благородник, че родителите му са починали, когато е бил много малък. Обучаваше се — замълча за миг Ай, — странно, обучаваше се за войник, но призна, че таи голям интерес към медицината.

— Какво каза на митанийците? — попитах аз.

— Много просто. Казах им, че е възможно да е мой син — усмихна се Ай — и че дори и да не е, ще получи добра подготовка в нашите казарми и Дома на живота.

Пентжу хлипаше безшумно с наведена глава.

— Направих грешка — призна Ай. — Младежът беше свикнал на чистия въздух сред планините на Ханаан. Нил има своите болести и често взема жертви, знаеш това, Пентжу. Внезапно се разболя и изпадна в треска. Никой не можеше да го спаси. Така че, Пентжу, аз съм виновен за смъртта на сина ти, осъзнавам това, както и че си ми враг. Знам, че ако някога ти се удаде възможност, няма да се поколебаеш да ме убиеш.

— Винаги съм бил твой враг — отвърна Пентжу. Вдигна обляното си в сълзи лице. — Лорд Ай, мога да те убия и един ден наистина ще го сторя.

Ай премигна и отмести поглед. Беше хитрец, но бях убеден, че не лъже, както и че заплахите на Пентжу не го тревожат особено.

— Не ме е страх — отговори Ай и приближи лице на сантиметри от това на Пентжу. — Единствената разлика между теб, Пентжу, и останалите е, че ти поне беше откровен.

— Тогава защо просто не ни убиеш? — попитах аз. — Още сега?

Ай се облегна.

— По същата причина, поради която не го направих преди години. Имате могъщи приятели. Мерире, Туту и останалите заслужаваха съдбата си, но Хоремхеб и Рамзес ще подскочат при убийството, незаконната екзекуция на двама другари, някогашни Чеда на Кап.

— И още? — настоях аз. — Има и друга причина?