Читать «Проклетисаната гора (Легенда)» онлайн

Елин Пелин

Проклетисаната гора

Легенда

Старият Чумак прекъсна песента си и се замисли.

До него, върху седефената дръжка на шишенето му, лежеше застрелян орел с разперени криле, с окървавена перушина, с изцъклени кръгли очи, отправени към небесата.

— Ето, това е проклетисаната гора — посочи с ръка старият ловец към разлатия дол на планината. Пред очите ни като гробище на някакви незнайни исполини лежеше печална и мъртва гора. Редом една до друга там стояха като вцепенени грамадните снаги на вековни буки, обелени и побелели от дъждове и пек, с широко разперени и изпочупени клонове, със сломени върхове, без листа, без гнезда, без птици, без живот и без гордост.

Под тях коприва и бурен до колени, без диря от човешки крак. Всичко над тая мъртва гора, по стръмния склон на планината, блещи като змей стремителен и пенлив поток, скача лудо по канарите и щом настъпи зловещата гора, сякаш по силата на някаква си грозна клетва, изчезва тайнствено и нямо под земята, за да избликне свободно и шумно далеко от това проклето място, осъдено на вечна скръб и немота. Зелени и хубави гори наоколо презрително странят и вдигат гъсти върше към царствените планински върхове.

Много е патил старият Чумак и много знае. И облегна се на лакът той, пусна замислен поглед надолу и бавно почна да разказва:

— В народа не живеят вече старински приказки и песни за подвизи и слава, за юнаци с огнени сърца. Из зелените планински морави избягаха вече немирни самодиви. И тънките бялопрозирни мъгли, що в изгрев слънце чезнат над лесовете, не са вече вълшебните одежди, що покриват моминските им тела. Изселиха се из бистрите горски реки златокосите русалки и младите овчари, в които се влюбваха немирните горски вили, спокойно вече си нощуват в планините и медните им кавали не огласяват със страстни и задушевни звуци тъмните усои. Огнени змейове не тряскат вече в грозните градобойни облаци. Златолюспа змеица не намира вече достойни за любов селските момци. Незнайна и проклета вещица е пратила на земята черна неволя, та мълком да изреже светлите крила на фантазията, да разкъса ръждивите вериги на човешкия ум и под тежък камък да потисне стремителния и гордия човешки Дух.

Човекът стана най-жалък роб на дребнави нужди.

А бог, що даде страстните вълнения на любовта, що пална слънцето и хвърли тайнствен нощен мрак, създаде волната воля и я подари на човекът. Но той се показа недостоен за великия дар на бога и в безсилието си да го поеме, той го желае и до днес. Земята натежа от села и градове, пълни с обезличени и обезсилени роби.

Когато пролетта настане, кога в природата кипне живот, кога планините наметнат великолепни одежди, и смели, и победни, и славни песни на освободените потоци тържествено заехтят из усоите и заговорят за безгранична волност на духът, за непреодолима смелост, за безкрайна любов, ний хорицата, жалките червеи на земята, се боричкаме и хапем за залък хляб.

Бог ще накаже грешното човечество за това.

Той ще отнеме сърцето му, кладенецът на алената и горяща кръв, и недостойния човек ще стане достоен скот.