Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 32

— М… хм… Винаги — Мередит и Елена се спогледаха, многозначително усмихнати, преди Мередит да се обърне към Франсес. — Не си ли съгласна?

— О, да — припряно кимна Франсес. — И аз съм за френската кухня. Винаги. — Тя се усмихна разбиращо и кимна още няколко пъти, преди да стане и да си тръгне.

Когато се отдалечи, Бони промърмори със сърцераздирателна интонация:

— Е, това вече ще ме убие. Елена, ще умра, ако не чуя последните клюки.

— О, онези ли? Мога да ти ги кажа — отвърна спокойно Елена. — Тя имаше намерението да ни съобщи, че се носи слух, че Стефан Салваторе е наркоман.

— Какво! — ахна Бони, сетне избухна в смях. — Но това е абсурдно. Кой наркоман на този свят ще се облича така и ще носи тъмни очила? Искам да кажа, че той върши всичко възможно, за да привлече повече внимание към себе си… — Гласът й обаче внезапно притихна, докато кафявите й очи се разшириха от учудване. — Но може би той го прави тъкмо заради това. Кой би заподозрян някого, който толкова очебийно се натрапва? А освен това живее сам и е ужасно потаен… Елена! Вярно ли е?

— Не е — отсече Мередит.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм тази, която пусна слуха. — При вида на смаяното изражение на Бони тя се ухили и добави: — Елена ми каза да го направя.

— Оооо. — Бони изгледа Елена с възхищение. — Толкова си лукава. А мога ли да разкажа на всички, че е в последен стадий на неизлечима болест?

— Не, не можеш. Не искам някоя подражателка на Флорънс Найтингейл да се втурне да се грижи за него. Но пък можеш да разгласиш каквото си щеш за Жан-Клод.

Бони се пресегна към снимката.

— Всъщност кой е този тук?

— Градинарят. Много си пада по тези храсти хибискус. Освен това е женен и има две деца.

— Жалко — заяви съвсем сериозно Бони. — Ама ти каза на Франсес на никого да не казва за него…

— Точно така. — Елена сведе поглед към часовника си. — Което впрочем означава, че към два часа следобед примерно вече ще го знае цялото училище.

След часовете момичетата отидоха в къщата на Бони. Щом наближиха входа, ги посрещна пискливо джафкане и когато Бони отвори вратата, един много стар и много тлъст пекинез се опита да избяга навън. Името му беше Яндзъ. Толкова беше разглезен, че единствено майката на Бони можеше да се справя с него. Кучето захапа леко глезена на Елена, докато тя минаваше край него.

Всекидневната беше мрачна заради плътните завеси и прекалено много мебели. Вътре завариха Мери — сестрата на Бони, която тъкмо освобождаваше къдравата си черна коса от шапката. Тя беше точно с две години по-голяма от Бони и работеше в клиниката във Фелс Чърч.

— О, Бони — каза тя, — радвам се, че се върна. Здравей, Елена. Здравей, Мередит.

Елена и Мередит също я поздравиха.

— Какво става? Изглеждаш уморена — каза Бони.

Мери остави шапката си върху масичката за кафе, но вместо да отговори, зададе друг въпрос:

— Снощи, когато се прибра толкова разстроена, къде каза, че си била с момичетата?

— Там, надолу, при моста Уикъри.

— Точно така си помислих и аз — въздъхна Мери. — А сега ме изслушай, Бони Маккълоу. Повече кракът ти да не е стъпил там около този мост и особено късно вечер. И в никакъв случай сама. Ясно ли е?