Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 30

— Но… не и хора?

— Разбира се, че не. — Смехът й отекна звънко. — Дори от един гълъб мога да получа всичко, от което се нуждая. Гудрен ми обясни обаче, че ако искам да притежавам повече сила, трябва да пия човешка кръв, защото жизнената есенция на хората била по-силна. Клаус също се зае да ме убеждава, дори искаше отново да си разменяме кръв. Но аз казах на Гудрен, че не копнея да се сдобия със сила. А колкото до Клаус… — Тя замлъкна и сведе гъстите си мигли, преди да продължи, но още по-тихо от преди: — Не мисля, че това е нещо, което може да бъде предприето така лесно. Ще поема човешка кръв само когато намеря истински спътник в живота — този, който ще бъде до мен във вечността. — И тя го погледна сериозно.

Стефан й се усмихна. Главата му се замая, щеше да се пръсне от гордост. Едва се сдържа да не покаже колко щастлив се чувства в този миг.

Но това беше преди брат му Деймън да се върне от университета. Преди Деймън да се завърне у дома и да зърне искрящите като диаманти сини очи на Катрин.

Изтегнат на леглото си в стаята си с прихлупения таван, Стефан простена. После мракът го обгърна в потайните си дълбини и нови образи се изредиха в съзнанието му.

Сред тях изобилстваха хаотични проблясъци от миналото, откъслечни и непоследователни случки. Възприемаше ги по-скоро като отделни сцени, краткотрайно осветени като от мигновени, но ослепителни светкавици. Лицето на брат му, изкривено в гримаса от нечовешка ярост. Сините очи на Катрин, искрящи и танцуващи, докато тя се въртеше в пируети с новата си бяла бална рокля. Проблясъкът на нещо бяло под лимоненото дърво. Усещането, че държи шпага в ръката си. Викът на Джузепе, долетял нейде отдалеч. И пак лимоненото дърво. Не биваше да отива зад това лимонено дърво. Отново съзря лицето на Деймън, само че този път брат му се смееше необуздано. Смееше се, продължаваше да се смее, но със звук като стържене на счупено стъкло. И лимоненото дърво се приближаваше все повече…

— Деймън… Катрин… не!

Подскочи рязко в леглото си.

Прокара през косата треперещите си ръце, за да се опита да успокои дишането си.

Ужасен сън. Много отдавна го измъчваха подобни кошмари, но този път сънят като че бе най-дългият от всички досегашни. В съзнанието му отново се изредиха последните секунди от съня и той отново видя лимоненото дърво, отново чу смеха на брат си.

Отекна толкова ясно в съзнанието му. Внезапно, без да възнамерява да го стори, Стефан се озова до отворения прозорец. Нощният въздух охлади лицето му, щом надникна в сребристия мрак навън.

— Деймън? — Опита се да открие къде е източникът на Силата. После замря абсолютно скован, заслушан във всички свои сетива.

Ала не усети нищо, никакво раздвижване, което да му подскаже отговора. Наблизо прелетяха две нощни птици. В гората дебнещите през нощта животни се бяха отдали на своите потайни занимания.

Въздъхна горчиво и отново се обърна назад. Отстъпи навътре в стаята. Може би грешеше за този смях; може би бе сбъркал дори и за заплахата в гробището. Всичко тук, във Фелс Чърч, тънеше в покой и тишина и той трябваше да се опита да подражава на това, което вършеха тукашните обитатели. Но първо се нуждаеше от сън.