Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 103
Л. Дж. Смит
— Виждаш ли, малки братко, аз съм по-силен от теб. Достатъчно силен, за да те победя и да изсмуча кръвта и живота ти, ако пожелая. Остави Елена на мен или ще го направя.
Стефан го погледна. Деймън седеше, отметнал глава назад, леко разкрачил крака като победител, сложил крак върху врата на победения. Черните му като нощта очи горяха от триумф, а кръвта на Стефан още багреше устните му.
Дива омраза изпълни гърдите на Стефан. Омраза, каквато не бе изпитвал никога досега. Сякаш цялата му досегашна ненавист към Деймън бе само капка в сравнение с този бучащ, пенещ се океан. Много пъти през последните дълги столетия той бе съжалявал за онова, което бе сторил на брат си, и с цялата си душа бе искал да го поправи. Сега жадуваше единствено да го стори отново.
— Елена не е твоя — изръмжа той и се изправи на крака, като се опитваше да не показва какво усилие му струва това. — И никога няма да бъде. — Съсредоточи се върху всяка своя стъпка и се отдалечи, като местеше бавно единия си крак пред другия. Цялото тяло го болеше, но срамът, който изпитваше, бе по-силен от физическата болка. По дрехите му бяха полепнали влажни листа и буци пръст, но той не ги изтръска. Продължи да върви, да се бори срещу слабостта, обхванала крайниците му.
Стефан не погледна назад, нито се опита да отговори. Стисна зъби и продължи да движи крака. Още една стъпка. Още една стъпка. Още една стъпка.
Ако можеше само да поседне замалко, да почине…
Още една стъпка, още една. Колата трябваше да е наблизо. Листата шумоляха под краката му, а после чу пращене зад гърба си.
Опита се бързо да се извърне, но рефлексите му изневериха. А рязкото движение го довърши. Тъмнината се спусна над него, изпълни тялото и съзнанието му. Той пропадаше. Падаше завинаги в черната безкрайна нощ. И тогава милостивият мрак го погълна.
16
Елена бързаше към гимназията „Робърт Е. Лий“. Имаше чувството, че е отсъствала с години. Изминалата нощ изглеждаше като нещо от далечното й детство, като нещо, което едва си спомняше. Но тя знаеше, че днес ще трябва да се сблъска с последиците от нея.
Снощи трябваше да се изправи пред леля Джудит. Леля й се бе разстроила ужасно, когато съседите й съобщиха за убийството, но тревогата й съвсем се усили, когато узна, че никой не знае къде е Елена. Когато момичето се прибра у дома към два сутринта, леля й бе почти полудяла от безпокойство.
Елена не можеше да й обясни нищо. Каза й само, че е била със Стефан и знае, че той е обвинен, както и че е сигурна, че е невинен. Останалото, всичко друго, което се бе случило, девойката запази за себе си. Дори и леля Джудит да й бе повярвала, никога нямаше да я разбере.
А тази сутрин Елена се бе успала и знаеше, че е закъсняла. Улиците пустееха и тя бе единствената, която бързаше към училището. Над главата й небето бе сиво, а вятърът брулеше немилостиво. Отчаяно искаше да види Стефан. През нощта бе спала тежко и сънят й бе изпълнен с кошмари за него.
Един сън бе особено реален. В него тя видя бледото лице на Стефан, гнева му, обвиняващите му очи. Той вдигна пред нея една книга с думите: „Как можа, Елена? Как можа?“ После захвърли книгата в краката й и си тръгна. Тя извика умолително след него, но той продължи да крачи, докато не изчезна в мрака. Когато Елена погледна надолу към книгата, видя, че е с тъмносиня кадифена подвързия. Нейният дневник.
