Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 10

Елена присви лице в недоволна гримаса.

— Колко нескопосано от страна на Каролайн. Какво друго се случи?

— Е, ами това е всичко. Той всъщност въобще не говори с нея. Виждаш ли, това момче през цялото време се държи толкова мистериозно. Господин Ендикот, учителят ми по биология, се опита да го накара да си свали тъмните очила, но не успя. Непознатият му обясни, че ги носел поради някаква медицинска причина.

— И каква е тази медицинска причина?

— Не зная. Може би страда от смъртоносна болест и дните му са преброени. Няма ли да е ужасно романтично?

— О, много! — насмешливо ахна Мередит.

Елена се взря в листа хартия, който Франсес й подаде. След малко прехапа устни.

— Ще бъдем заедно в седмия час, по европейска история. Някоя от вас ще бъде ли в този клас?

— Аз трябва да присъствам — обясни Бони. — А мисля, че и Каролайн ще бъде с нас. О, да, може би и Мат. Сега си спомних, че вчера спомена нещо за това какъв късмет извадил, като попаднал в часа на господин Танър.

Страхотно, помисли си Елена, взе вилицата и я заби в картофеното пюре. Явно седмият час се очертаваше да бъде крайно интересен.

Стефан се радваше, че първият му учебен ден вече беше на привършване. Искаше поне за няколко минути да се измъкне от тези пренаселени класни стаи и коридори.

Толкова много хора имаше тук. Толкова много различни мнения и съзнания, вкусове и преценки. Свят му се завиваше от напрежението да се ориентира сред множеството духовни нагласи. От години не беше попадал сред такова многолюдно гъмжило.

Сред всички в училището особено изпъкваше едно от момичетата.

Тя беше сред онези, които го бяха наблюдавали при влизането му през главния коридор на училището. Още не знаеше как изглежда тя, но усещаше, че е силна личност. Сигурен бе, че лесно ще я познае, ако я срещне отново.

Засега поне през първия ден на маскарада бе оцелял. Само два пъти беше използвал Силите, и то съвсем пестеливо. Но беше уморен и — трябваше да го признае за съжаление — огладнял. Явно заекът не му беше достатъчен.

По-късно ще се тревожи за това. Намери класната стая за последния час и седна на един от свободните чинове. И незабавно долови онова духовно присъствие.

Сияеше на ръба на съзнанието му — златиста светлина, мека и в същото време вибрираща. За пръв път успя да определи от кое момиче се излъчва. Тя седеше точно пред него.

В мига, в който си го помисли, тя се обърна и той видя лицето й. Едва не ахна от изненада.

Катрин! Но това, разбира се, не можеше да е вярно. Катрин отдавна беше мъртва; никой не знаеше това по-добре от самия него.

Все пак приликата беше необикновена. Тази бледозлатиста коса, толкова красива, че изглеждаше като блестяща на светлината. Тази млечнобяла кожа, която винаги му напомняше за лебеди, за алабастър, леко розовееща около скулите. А очите… Очите на Катрин имаха цвят, какъвто той не бе виждал никъде другаде — по-тъмен от синьо небе, богато наситен като цвета на лапис лазули върху обшита със скъпоценности лента, опасваща челото й. Това момиче имаше абсолютно същите очи!