Читать «Приказният свят на Ангел Каралийчев» онлайн - страница 3

Тръгнем ли по една от приказните пътеки, ще срещнем Пати-клати, Пухената възглавничка и третото пате, най-мъничкото, наречено заради лакомията си Жълтият ламтурник, малкото пате, което иска да хване кит.

Поемем ли по друга пътека, ще преживеем всички премеждия на Петърчо, проводен от баба си Ценка да носи топла пита до дядо Медарковия пчелин. В тази дълга история се намесват Голямото куче, Шарената гарга, Хитроумната лисица, Мустакатият сом. В края на краищата всичко завършва добре — дядо Медарко вкусно си похапва от топлата пита и праща по Петърчо медено гърненце за баба Ценка — да си услади и тя душицата.

От друга приказна пътека щъркелът полита към земята, от която духа белият вятър, земята, където живеят черните хора. И ние, както дядо Матей воденичарят, може да повторим заръката му — да занесе за хората от сиромашките колиби като армаган най-тежкото имане — житеното зърно, дребното като мушица житено зърно, без което няма хляб, а без хляба няма хора.

Ангел Каралийчев изведе своите приказки от царските дворци, от покоите на царските синове и дъщери, доведе ги от далечните девет земи в десетата и ги засели по нашенските места, в тоя лъжовен, грешен и прелестен свят, в българските градчета и села, сред балканските гори и поляни, в стражишките кории, в крайдунавските полета, в нашите домове, тука — на най-хубавата земя.

Както и в живота, много от неговите приказки и разкази не завършват благополучно и щастливо. Няма безоблачно щастие за бедняшките деца, които напразно копнеят да се изучат. Нагла и безсрамна е философията на чорбаджиите: „За да бъдат нашите хлябове набъбнали и високи две педи, челата на ратаите не трябва да бъдат по-високи от два пръста.“

Напразно малката душа на Груйчо Тухларчето иска да полети, да вземе на лекокрилия самолет и майка си, за да не преде тя вретена за чужди хора, да не събира лятно време забравени самотни класове по нивите.

Изплашени от жестокия живот, зъзнат в своята мъка и самота несретните старци — дядо Божил, дядо Минчо, дядо Стоичко, дядо Тома… Единият разговаря със сивото си магаре, другият пази в старовремска ракла бронзово лъвче — надежда, останала от баща му. „Това са хора — въздъхва писателят, — които по селските сватби сядат на края на трапезата и бъклицата стига до тях празна.“

Приказките на писателя вървят редом с ония, които се трудят честно, не лъжат и не ограбват никого, вървят редом с ония малки, но силни ижо-мижовци, които милеят за свободата и помагат на слабите.

Ангел Каралийчев се вглежда с напрегнати очи в мрачините на живота, в неговите покрайнини и рисува как гладуват хората, които не са сторили никому зло. Пише за земята, която възнаграждава богато, но не тези, които са я поили с потта си. Пише за угасналите надежди, за измамените добряци, за ограбения смях, за излъганите доверия, запознава ни с цяла галерия от мили и скъпи нашенски хора, хвърлени от капиталистическа България в неизбродна горест и нищета. Те са намерили приют, милост и топлина само в голямото сърце на писателя.