Читать «Приказният свят на Ангел Каралийчев» онлайн - страница 2

Мислил е за оня свой събрат, който от султан Селимовата джамия в Одрин разперва криле над България.

Зидал е с търпението и с умението на дряновеца Уста Кольо Фичето.

Или може би по-простичко — трудил се е, както оня старец, който садил вишна край пътя и не питал дали бъдещите берачи ще си спомнят за него. Защото само онова, което си дал на другите, остава на света и е твое, останалото, което си скрил в себе си, е изгубено.

На въпросите откъде знае приказките си Ангел Каралийчев отговаряше с усмивка, че всеки ден ходи в градината, сяда под едно дърво, а там, на най-ниското клонче, каца сладкопойно птиче и му ги разказва.

В отговора на друг въпрос писателят образно сравняваше литературата за деца с висок многоетажен дом — за най-малките е първият етаж, за по-големите водят стълбите към другите етажи. Най-много Ангел Каралийчев обичаше и се покланяше на фантазията без брегове, на приказката, на първия етаж от високата сграда.

За щастие приказният свят на вълшебника съществува! Затворен е между кориците на книгите, но достатъчно е само да ги докоснем и разгърнем, той оживява — просторен и земен, за да тръгнем из него по черните пътеки на редовете, с малките крачки на буквите.

…В този приказен свят — истински и измислен, близък и странен, пъстър и звънлив — разговарят старият мост, върбата и шаранът от вира, разговарят агънцата и нощният вятър, ябълките и реката, жабата и плъхът, лъвът без опашка и бостанското плашило Гривчо Страшника.

Виши се в него стройната, права като свещ ела.

Мълчи пронизаният от гръмотевица дъб.

Жужи и се впива в отронен ябълков лист стара пчела.

Стърже в нивата щурче, свири с веселата си гъдулка и люлее с песничка разпиляната по небето Кумова слама.

А една кибритена клечица сред двора — клечка над клечките, клечка и половина — се хили, че била сестра на звездите и внучка на мълниите.

Както всяко цвете има свой аромат и цвят, така всяка приказка има нещо само свое.

Редом са в този приказен и земен свят тъжното и веселото, смехът и сълзата…

С песента си нажаленото славейче разплаква белия камък, който стои забит край пътя с едно черно число на челото и в праха тупват едри каменни сълзи.

Старото магаре Марко всяка вечер, преди да си легне, опира ухо на земята да чуе какво става по света.

Юначното петле на дядо Пешо изпива до дъно реката и не изгаря в огнената пещ.

Прехвръкват най-малките птички, птичките мухи колибри — някои червени като череши, други — жълти като кехлибарени гроздови зърна или зелени като пролетната шума на дърветата. А огрее ли слънце перушината им, те всички — червени, жълти, зелени — блещукат като скъпоценни камъчета.

Мустакатите ижо-мижовци побеждават чудовището Клан-Клан, което измъчва мало и голямо в село Стражица, Горнооряховска околия.