Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 66

Бях свикнал с омразата в думите на Славен. Но този път долавях нещо повече. Обикновено той не си даваше труда да направи нещо друго, освен да ме заобиколи с някое презрително подмятане или да се дръпне настрани, сякаш мириша неприятно. Изненадата ме накара да отвърна припряно:

— Не, господине, връщам се от града. Федрен ме прати на покупки. — И вдигнах за доказателство кошницата.

— Пратил те значи. Добре го измисли, няма що. Ама че съвпадение, копеле. — Отново запрати тази дума в лицето ми.

Сигурно съм изглеждал обиден и смутен, защото Искрен изсумтя недоволно и се намеси:

— Не му обръщай внимание, момче. И двамата бяхме изненадани да те срещнем тук. Току-що пристигна един речен кораб, с вдигнат флаг, че носи важно съобщение. А когато двамата с принца слязохме долу да узнаем какво е то, се оказа, че е от лейди Търпение. Принц Рицарин е мъртъв. И изведнъж те виждаме като призрачно подобие на мъртвия и естествено…

— Ти си пълен идиот, Искрен — изсъска злобно Славен. — Защо не събереш целия град на площада и да съобщиш новината на всички още преди кралят да я е узнал? И не внушавай на това копеле разни идейки, че приличал на Рицарин. И без това, доколкото чух, е започнал да надига твърде много глава. Хайде, размърдай се. Трябва да отнесем съобщението.

Славен отново дръпна юздите на коня и заби шпори в хълбоците му. Изпроводих го с поглед и за един кратък миг си помислих, че би трябвало веднага щом се прибера да намина към конюшните и да прегледам дали устата на бедното животно не е разранена. Но по някаква неясна причина вдигнах глава към Искрен и казах:

— Значи баща ми е умрял.

Той стоеше неподвижно на коня. Макар и по-едър и набит от Славен, Искрен яздеше много по-добре от него. Вероятно защото беше роден войник. Той ме изгледа мълчаливо, след това каза:

— Да, момко. Брат ми е мъртъв. — С което призна, макар и между двама ни, че е мой чичо, и струва ми се, оттогава започнах да го гледам с други очи. — Скачай на седлото зад мен, момче. Ще те откарам в крепостта.

— Не, благодаря ви. Бърич ще смъкне две кожи от гърба ми, ако разбере, че съм позволил да натоварят с двойна тежест животно от неговата конюшня по този калдъръм.

— Прав си — съгласи се Искрен. А после добави: — Съжалявам, че трябваше да го узнаеш по такъв начин. Просто не помислих. А и видението беше толкова нереално… — За момент долових тъгата, която се опитваше да прикрие, после той се наведе към ухото на коня, прошепна му нещо и препусна нагоре. Останах сам на вече тъмната уличка.

Ръмеше ситен дъждец. Погледнах към крепостта, черен масив на фона на нощното небе, с единични светлинки по стената. Искаше ми се да захвърля кошницата и да побягна накъдето ми видят очите, и никога да не се връщам. Дали някой щеше да ме потърси? Съмнявах се. Но накрая преместих натежалия си товар в другата ръка и започнах бавно да се изкачвам по хълма.

7

Задачата

Когато кралица Желана умря, се разнесоха слухове, че била отровена. Реших да напиша истината, такава, каквато я знам. Кралица Желана наистина почина от отравяне, но вината бе само нейна и кралят нямаше нищо общо с това. Напротив, той често я предупреждаваше, че не бива да прекалява с употребата на опияняващи вещества. Дори викаше прочути лекари и знахари да я преглеждат и съветват, но тя ги прогонваше.

Към края на последното лято от своя живот тя стана още по-безразсъдна, използваше по няколко препарата едновременно и дори не правеше опити да крие навиците си. Поведението й беше истинско изпитание за Умен, защото в състояние на опиянение кралицата забравяше всякакви правила на благоприличие и езикът й ставаше груб и невъздържан. Човек би си помислил, че с подобно поведение кралицата би трябвало да отблъсне и най-близките си съмишленици, но противно на очакванията, след смъртта й мнозина от тях взеха да разправят, че тъкмо крал Умен бил виновен за кончината й.