Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 24

— Не зная — отвърнах, завладян от неговото безпокойство.

— Не знаеш — повтори разгневено Бърич. — Казах ти докъде ще те доведе това, а ти ми отвръщаш, че не знаеш?!

Езикът ми беше пресъхнал. Носльо трепереше в краката ми.

— Но аз наистина не зная. И откъде бих могъл да знам, преди да съм го направил?

— Щом не можеш, аз мога! — кресна той, отново разпален от гнева и погълнатия алкохол. — Ти оставаш тук, а кучето си заминава. Сега вече аз ще те държа под око тук, в крепостта. Щом Рицарин не желае да ме вземе при себе си, поне това мога да направя за него. Ще се погрижа синът му да израсте като мъж, а не като вълк. И ще го сторя, та дори ако трябва да погубя и двама ни!

Той скочи от пейката и сграбчи Носльо за кожата на врата. Или поне имаше такова намерение, но кучето му се изплъзна. Двамата изтичахме до вратата, но резето беше спуснато и докато го вдигнем, Бърич вече беше при нас. Срита Носльо настрани, стисна ме за рамото и ме тласна назад.

— Ела при мен, куче — нареди той, но Носльо не се откъсваше от мен. Бърич остана на място, запъхтян и гневен, и аз долових моментното му желание да ни довърши още тук и сега. Той бързо се овладя и въпреки това за миг почувствах истински ужас от намерението му. И когато отново се хвърли към нас, го оттласнах с цялата сила на страха си.

Той се строполи така, както пада простреляна птица, и за миг остана на пода. Наведох се, сграбчих Носльо и го притиснах към мен. Бърич бавно завъртя глава, сякаш отръскваше дъждовни капки от косата си, изправи се и се надвеси над нас.

— Това е в кръвта — чух го да си мърмори. — От проклетата кръв на майка му е и хич не бива да се учудвам. Но момчето трябва да получи един хубав урок. — Той вдигна глава и ме изгледа.