Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 22

Тичах право към него. Той ме позна, аз също, и двамата се стъписахме. Сянката, която премина по лицето му, не ми остави никакви съмнения относно това как оценява събитията. Бягай, рекох си, и опитах да избегна разперените му ръце, но след миг се озовах право в тях.

Не обичам да си спомням какво се случи след това. Напердашиха ме — първо Бърич, а след това и разгневеният гостилничар. Приятелите ми, с изключение на Носльо естествено, се изпариха. Кутрето храбро пристъпи към Бърич и заскимтя да ме пусне, само за да получи своя дял от пердаха. Накрая Бърич извади няколко монети и плати на гостилничаря, с което само засили унижението ми. След това ме сграбчи за яката и ме вдигна от земята.

Държа ме така, докато гостилничарят не си тръгна и малката тълпа около нас не се разпръсна. Едва тогава ме пусна и ме огледа с нескрито отвращение. Накрая замахна, перна ме леко по бузата и ми нареди:

— Марш у дома. Веднага!

Прибрахме се по-бързо отвсякога, строихме се пред огнището и зачакахме продължението. Чакахме и чакахме, докато дългият следобед не се превърна във вечер. И двамата бяхме гладни, но не смеехме да помислим за кухнята. В лицето на Бърич имаше нещо, което ни плашеше много повече от най-страшния гняв на Молиния баща.

Бърич се прибра чак през нощта. Чухме стъпките му по стълбите и аз не се нуждаех от изострените сетива на Носльо, за да позная, че е пиян. Притиснахме се един към друг насред потъналата в мрак стая. Бърич дишаше тежко и загуби доста време, докато запали няколко свещи. Когато свърши, си отпусна изнурено на пейката и ни огледа. Носльо изскимтя и се пльосна по гръб, признавайки слабостта си. Щеше ми се да последвам примера му, но вместо това останах прав, като се стараех да не показвам страха си. След малко Бърич заговори:

— Какво е станало с теб, Фиц? Какво стана с нас двамата? Играеш с уличните просяци и крадците, а в жилите ти тече кралска кръв. Спиш с животните.

Мълчах.

— Но вината е колкото твоя, толкова и моя. Хайде, ела тук. Ела при мен, момче.

Пристъпих плахо напред, но не посмях да се приближа. Бърич видя това и се намръщи.

— Страх ли те е?

Поклатих глава.

— Ами ела тогава.

Отново се поколебах, а Носльо изскимтя нерешително. Бърич го погледна учудено. Сетне сбърчи вежди, опитвайки се да надмогне алкохолната пелена. Погледът му подскачаше между мен и кучето и лицето му се издължаваше все повече. Той поклати глава и бавно се изправи, като се подпря на здравия се крак. В ъгъла на стаята имаше прашен шкаф и Бърич се приближи до него. Затършува по долните рафтове и взе някакъв предмет, изработен от дърво и кожа, който очевидно отдавна не бе влизал в употреба — дълъг кожен камшик.

— Знаеш ли какво е това, момче?

Поклатих мълчаливо глава.

— Кучешки камшик.

Погледнах го озадачено. Нищо в детинския ми опит не ми подсказваше как трябва да реагирам. Бърич забеляза объркването ми и се усмихна, но можех да доловя, че очаква скоро нещо да се промени.

— Това е уред, Фиц. Средство за обучение. Ако кучето не те слуша — например, като му кажеш да дойде при теб — са достатъчни няколко леки шибвания и следващия път ще знае какво да прави. — Говореше с равен глас, и поклащаше лекичко камшика. Двамата с Носльо не откъсвахме очи от него. Неочаквано Бърич завъртя пръчката и камшикът изплющя, а кучето нададе изкимтя изплашено и се скри зад мен.