Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 144

Умението не се интересува кой ще победи. Но то не защитава победителя от екстаза, който носи със себе си успехът. И когато надвих, аз забравих да се запазя от този екстаз, който е едновременно медът и жилото на Умението. Завладя ме еуфория, аз се потопих щастливо в нея, а Гален остана някъде встрани, изгубил интерес към моя ум и жадуващ единствено да възвърне контрол над своя.

Никога не се бях чувствал така.

Удоволствие, го бе нарекъл Гален и аз бях очаквал нещо подобно, като топлина през зимата, аромат на роза или сладък вкус в устата. Но не беше нищо дори далечно наподобяващо тези неща. Удоволствието е твърде физическо усещане, за да го сравня с това, което почувствах. То няма нищо общо с кожата и тялото. Вместо това ме заля и погълна всецяло като вълна, която не можех да преодолея. Почувствах, че ме изпълва неописуем екстаз. В миг забравих Гален и всичко останало. Усетих, че ми се изплъзва, и си дадох сметка, че е нещо важно, което обаче не ме интересуваше повече. Забравих всичко освен поглъщащото ме удоволствие.

„Копеле!“ — изрева отнякъде Гален и ме удари с юмрук по лицето. Паднах, напълно безпомощен, защото дори болката не беше в състояние да ме откъсне от вълшебството на Умението. Усещах, че ме рита и дращи, но дори това не можеше да прогони безкрайната еуфория. Въпреки болката умът ми ме уверяваше, че няма никакъв смисъл да се бяга.

Постепенно вълната на възторга се отдръпна и ме остави задъхан и смазан. Гален стоеше надвесен над мен, разрошен и облян в пот. От устата му излизаха облаци пара. „Умри!“ — повтори той, но аз не чух думите му. По-скоро ги почувствах. Той разтвори пръсти, с които бе стискал шията ми като менгеме, и аз паднах назад.

На мястото на доскорошния възторг от докосването до Умението дойде отчаянието от провала и вината за проявеното невнимание. Дойде болката от пребитото ми тяло. Носът ми кървеше, трудно ми беше да дишам, кожата по хълбоците ми беше охлузена от ботушите му. Нямах сили дори да стана. Но най-болезнено от всичко бе съзнанието за провал. Бях победен и Гален бе доказал, че е по-добрият от двама ни.

Сякаш някъде отдалече го чух да вика на останалите и да ги предупреждава, че така ще постъпи с всеки, който се отдаде на удоволствието от пълното сливане с Умението. Каза им също, че продължителното пребиваване под магията на това безмерно удоволствие убива ума и интелекта и превръща човек в незрящ, ням и нечуващ идиот, който скоро умира от глад и жажда. И че такъв човек заслужава само презрение.

Този човек бях аз. Лежах безпомощно и ридаех засрамен от слабостта си. Нямах нищо против начина, по който ме беше наказал. Заслужавах дори нещо по-лошо. Само някаква необяснима жалост бе попречила на Гален да ме убие. Бях изгубил от безценното му време и вместо да се вслушам в неговите указания, си бях позволил да проявявам никому ненужна свобода на волята. Опитвах се да се скрия вътре в себе си, да намеря поне мъничко утеха, но това, на което се натъквах, бе безмерно отвращение и презрение към самия мен. По-добре да бях умрял. Но не бе късно да се хвърля от стената на кулата и да сложа край на тези душевни терзания.