Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 142

— Не смей да ми се подиграваш! — кресна той веднъж след поредния сеанс и останалите ученици се спогледаха учудено. — Заемете се с упражненията! — викна им той. След това се приближи с бърза крачка към мен и неочаквано ми се нахвърли с юмруци и ритници. Свих се, опитвайки се да си прикрия главата и корема. Ударите, които се стоварваха, бяха немощни като детски плесници. Първо се зачудих на тяхната неефективност, а после си дадох сметка, че всъщност аз го оттласквам. Не толкова силно, че да ме усети, но достатъчно, та ударите му да не попадат в целта. За разлика от него, аз знаех какво правя. И когато най-сетне той отпусна юмруци и ме погледна в очите, си дадох сметка, че съм победил. Защото всички останали ученици, подредени върху площадката, го следяха с ужасени и изплашени погледи. Дори Серене изглеждаше стресната от избухването му. Гален ми обърна гръб, с побеляло от бяс лице, и в този момент разбрах, че е взел някакво решение.

Вечерта се чувствах прекалено изморен и изнервен, за да заспя. Шутът беше оставил храна на Смити и аз го примамвах с една кълка. Кученцето ме захапа за ръкава, а аз го задърпах из леглото, като от време на време щипвах крайчеца на опашката му с другата си ръка. То се хвърляше да ме захапе, но достатъчно бе да размахам кълката пред очите му и играта започваше отначало.

— Глупаче — подиграх му се аз. — Не можеш да мислиш за нищо освен за това, което ти е пред очите. Глупаче. Глупаче.

— Също като господаря си.

Сепнах се и в този момент Смити докопа кълката. Облегнах се назад и погледнах към шута.

— Как влезе? Не чух вратата.

Той пренебрегва въпроса ми и премина право на темата.

— Мислиш ли, че Гален ще ти позволи да успееш?

— А нима смяташ, че може да ми попречи? — отвърнах намусено.

Шутът седна до мен с въздишка.

— Не смятам. Зная, че може. Не ми е ясно само докъде може да стигне. Подозирам, че до края.

— Ами нека опита — подхвърлих безгрижно.

— Не бих и могъл да го спра — отвърна сериозно шутът.

— Надявах се да те разубедя да не опитваш.

— Нима искаш от мен да се откажа? Сега? — Не можех да повярвам.

— Да.

— Защо?

— Защото… — поде той и млъкна. Изглеждаше отчаян.

— О, не знам. Всичко е толкова объркано. Ако можех да подхвана някой свободен край, откъдето да разплета кълбото.

Бях уморен и ядосан от този на пръв поглед безсмислен разговор.

— Като не можеш да се изразяваш ясно, защо въобще говориш?

— Ето още нещо, което не зная — призна той и се надигна да си върви.