Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 138

Едва сега си дадох сметка, че той говори за кокалите и остатъците, които бях взел за Смити.

— Тази храна не беше за мен — възразих аз и твърде късно се сетих, че не биваше да го казвам.

Очите му проблеснаха хладно.

— Готов си да излъжеш, за да си спасиш кожата, нали? Никога няма да овладееш Умението. Ти не го заслужаваш. Но кралят ми заповяда да ви уча и аз ще се постарая. Въпреки низкия ти произход.

Мълчах унизено, докато той продължаваше да ме налага. И при всеки удар повтаряше, че дори копелетата трябва да спазват правилата.

Когато свърши, се изправих. Гален продължи покрай редицата и удряше всеки по веднъж, обяснявайки, че ги наказвал за моите грешки и така щял да постъпва с всички останали. Това само засили унижението ми.

Накрая ни освободи, но никой, не забърза надолу, защото отново ни очакваше безвкусна вечеря. Този път слязохме мълчаливо по стълбите. Щом се нахраних, се прибрах в стаята.

„Скоро ще ядеш“ — обещах на гладното кученце, което ме очакваше зад вратата. Въпреки че ме болеше цялото тяло, си наложих да почистя стаята и да избърша изпражненията на Смити. Нещастното кутре бе доста измъчено от това, че е било цял ден самичко, но просто не можех да направя нищо. Още повече се безпокоях от мисълта, че не зная колко дълго ще продължи това мъчение.

Чаках до късно, преди да изляза и да се промъкна в кухнята, за да взема храна на Смити. Страхувах се, че и този път Гален ще узнае, но нима имах друг изход? Бях стигнал някъде към средата на стълбището, когато зърнах трепкащо пламъче на свещ да се изкачва срещу мен. Спотаих се до стената, сигурен, че това е Гален. Но се оказа шутът, който застана пред мен, блед като восъчната свещ, която носеше. В другата си ръка държеше купичка с месо и кокали, а върху нея бе поставил друга — с вода. Даде ми знак да се върнем в стаята и след като влязохме и затворих вратата, шутът се обърна към мен и каза сухо:

— Аз ще се грижа за кученцето. Но не мога да се грижа за теб. Използвай главата си, момче. Какво можеш да научиш от всичко, което той направи с теб?

Вдигнах рамене, после потреперих.

— Ами… той се опитва да ни направи силни. Смятам, че скоро ще премине към същинското обучение. Чакай — сетих се накрая. — Откъде знаеш за всичко, което става горе?

— О, това ще е дълга история. Само че не мога да ти я разкажа. — Той постави храната пред Смити и се изправи. — Аз ще го храня. Дори ще се опитвам да го извеждам всеки ден. Но нищо повече. Чертата ще е дотук. — Той спря при вратата. — Помисли си къде ти смяташ да теглиш чертата. И то час по-скоро. Защото опасността е по-голяма, отколкото предполагаш.

След това си тръгна и отнесе със себе си свещта и светлината. Изтегнах се на леглото и се унесох в неспокоен сън под звуците от доволното мляскане на Смити.

15

Обелискът на правдата

Казано възможно най-простичко, Умението е споделяне на мисли между хора. То може да бъде използвано по най-различни начини. По време на сражение например пълководецът би могъл да предава кратки разпореждания до своите подчинени офицери, ако те са били обучени да ги приемат. Но за един истински познавач на това изкуство не е трудно да въздейства не само върху подготвени умове, но и върху тези на противниците си и да им внушава страх, съмнение и желание за бягство. Подобни таланти са рядкост. Ала има още по-надарени Умели, които биха могли да разговарят с Праотците, над които стоят само боговете. Малцина са дръзвали да го правят и още по-малко са тези, които са получавали онова, за което се молят. Защото казано е, че човек може да моли Праотците, ала отговорът им ще бъде не на зададения въпрос, а на този, който е трябвало да бъде зададен. И нищо чудно този отговор да е такъв, че просителят да не доживее края му.

Защото когато някой разговаря с Праотците, той усеща най-силно колко изкусително може да бъде Умението. Изкусително и опасно. Това е нещо, което нито един от Умелите, колкото и опитен да е, не бива да забравя. Когато прибягва до Умението, човек изпитва неистов възторг и въодушевление от самия факт на съществуването, което може да го накара да забрави дори да диша. Това усещане е примамливо и към него може да се привикне, като към силно опияняващо лекарство. Ала размерът и силата му при разговор с Праотците не може да се сравнява с нищо друго. Човек може да изгуби завинаги всичките си осезания и чувства, когато разговаря с Праотците. И тогава той ще умре, но дори в последните мигове от своя живот ще изпитва неистова радост.