Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 136

Умирах от глад, ръцете ми бяха подути и посинели от студ, а устата ми беше толкова суха и напукана, че не бих могъл да заговоря, дори да исках. Останалите изглеждаха в подобно състояние, но някои понасяха несгодите по-зле от мен. Например Мери, едно от момичетата, които помагаха на госпожа Чевръстка. Лицето й беше пребледняло, само бузите й бяха зачервени от студа. Докато двете със Серене се спускаха пред мен, ги чух да си шепнат:

— Нямаше да се чувствам толкова зле, ако ни беше обърнал поне малко внимание.

И изведнъж и двете погледнаха изплашено назад, сякаш се страхуваха, че Гален може да ги чуе.

Вечерята след този първи ден бе най-безвкусното и безрадостно събитие на света. Имаше студена овесена каша, съсухрен хляб, вода и варена ряпа. Гален не ядеше, но присъстваше и ни наблюдаваше строго. Нямаше никакви разговори, дори не смеехме да се погледнем. Изядох отсипаната ми порция и станах от масата почти толкова гладен, колкото бях в началото.

На средата на стълбището си спомних за Смити и се върнах в кухнята, за да взема кокалите, които готвачът ми беше запазил, и кратунка с вода, за да му сипя в купичката. Обратният път догоре ми се стори ужасно труден. Странно, като се имаше предвид, че не бях свършил никаква тежка физическа работа.

Още щом влязох в стаята Смити ме посрещна с радостни подскоци и лакомо се нахвърли на кокалите. А като свърши, се шмугна при мен в леглото. Искаше да си играем, но скоро разбра, че съм твърде изтощен. Не помня кога съм заспал.

Събудих се малко преди зазоряване, завладян от ужас, че съм закъснял. Един поглед през прозореца ми даде да разбера, че мога да изпреваря слънцето до покрива, но само ако не губя време за друго. Нямах време да се измия и да почистя около Смити, а трескаво затичах нагоре. Виждах други да тичат пред мен, а когато излязох на площадката, камшикът на Гален се стовари върху гърба ми.

Беше доста неочакван удар през тънката ми риза. Извиках, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Дръж се като мъж и не показвай страданията си, копеле — рече ми Гален и отново ме шибна с камшика. Останалите бяха заели вчерашните си места. Изглеждаха изморени като мен и стреснати от поведението на Гален. — Видяхте какво чака всеки път последния от вас — обърна се той към всички.

Аз самият си рекох, че не бива да си позволявам да закъснявам пак, макар че това щеше да означава удари по нечий друг гръб.

Последва още един ден, изпълнен със страдание и оскърбления. Така поне ми се струва сега. Защото докато крачеше сред нас, Гален ни убеждаваше, че тъкмо това бил начинът да подсилим волята си и да надвием слабостта си. Караше ни да се съревноваваме, но не помежду си, а със собствените си слабости.