Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 128

Стоях мълчалив и смутен, а лейди Търпение ми нареди раздразнено да вляза и не пропусна да отбележи, че съм закъснял. Приближих се до масата и оставих картините върху една купчинка плочици.

— Реших да те науча да рецитираш стихове — заяви тя строго. — После, като натрупаш опит, ще опиташ сам да стихоплетстваш, стига да си съгласен. Ритъмът и темпото са лесни за… това кученцето ли е?

— Ами… да — промърморих. Никога не се бях чувствал толкова засрамен.

Тя вдигна листовете един по един и ги разгледа внимателно, като ги държеше с изпъната ръка пред очите си.

— Кой ти ги е рисувал? — попита накрая. — Не че това ще те извини за закъснението. Но бих могла да се заема с обучението на човек с подобен усет към светлосенките и умение да предава върху хартията това, което забелязва с опитно око. Цветовете са добре подбрани, тук малко се е позатруднил с листата на билките, но това лесно може да се коригира.

— Госпожо, струва ми се, че момчето само е нарисувало кученцето — обади се неочаквано Лейси.

— И хартията… качеството й е чудесно… — Лейди Търпение изведнъж млъкна. — Ти ли, Томас? (Мисля, че за пръв път си спомни името, с което ме беше кръстила.) Ти ли ги нарисува?

Под втренчения й поглед успях само да кимна. Тя отново вдигна картините.

— Баща ти не можеше да нарисува дори крива линия, ако не е върху карта. Майка ти рисувала ли е?

— Аз не я помня, госпожо — отвърнах малко вдървено. Никога досега не ме бяха питали за майка ми.

— Какво, ама никак ли? Та тогава ти си бил на шест. Все трябва да си спомняш нещо… цвета на косата й, гласа й, как те е наричала… — Дали не долавях в гласа й ревност? Или любопитство, което не можеше да преодолее?

Ала в този момент като че ли си спомних. Миризмата на мента, или… не, изгубих го отново.

— Нищо, госпожо. Ако е искала да я помня, сигурно щеше да ме задържи.

Говорех със свито сърце. Но нима трябваше да помня майка си, след като ме бе изоставила, без да се поинтересува повече за мен?

— Добре де — рече примирено тя. Вероятно си бе дала сметка, че разговорът е навлязъл в деликатна сфера. Тя се загледа през прозореца. Денят бе облачен. — Изглежда, някой те е научил добре.

— Федрен — отвърнах, а когато тя не отговори, добавих: — Придворният писар. Той иска да му стана чирак. Каза, че ме бива да изрисувам букви и че ако поработя още малко, ще ми даде да прекопирам и рисунки. Но му трябва време, за да се занимава с мен. За съжаление доста често излиза да търси хартиена тръстика.

— Хартиена тръстика ли? — попита тя разсеяно.

— Ами да, от нея се прави най-добрата хартия. Но производството е трудно и скъпо. Ако хартията на пазара беше по-евтина, сигурно и други момчета от крепостта щяха да се научат да пишат. Така поне казва Федрен. Не зная защо ги говори тези неща, но…