Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 127

— Защо?

Лейси въздъхна.

— Защото ще й доставиш удоволствие. Ще направиш живота й малко по-лек. Не знаеш какво е да си прислужница на лейди Търпение. Тя все още продължава да се бори с нещастието си. Ужасно й се иска да си добър поне в нещо. Непрестанно те подлага на изпитания, очаквайки да покажеш някакъв скрит талант, заради който да може да се похвали: „Ето видяхте ли, това му е от него“. Но аз имам две момчета и зная, че нещата не са толкова лесни. Уменията се трупат бавно, да не говорим за маниерите, просто защото сега главите ви са другаде. Но докато се обърнеш — и ето че децата порасли.

— Значи искаш да се науча да свиря на гайдата, за да направя лейди Търпение щастлива? — попитах невярващо.

— Не. За да я накараш да се почувства, че ти е дала нещо.

— Тя ми даде Смити. Едва ли бих могъл да получа по-добър подарък от него.

Сега беше ред на Лейси да ме погледне учудено.

— Ами чудесно. Не забравяй да й го кажеш. Но ако се научиш да свириш на гайдата или да редиш кратки стихчета, ще пожънеш още по-големи успехи.

Тя си тръгна, а аз останах да разсъждавам върху чутото, едновременно отчаян и ядосан. Лейди Търпение искаше да успея във всичко, а аз се боях, че търси в мен нещо, което не може да намери. Едва сега си дадох сметка, че представата й за мен е доста повърхностна. Та аз можех да чета и да пиша и умеех да се грижа доста добре за коне и кучета. Можех да забърквам отрови, да смесвам приспивни прахчета, да се прокрадвам незабелязано, да лъжа, да убивам безшумно, но нито едно от тези умения нямаше да й се хареса. Нима ме биваше за нещо друго освен да бъда шпионин и убиец?

На следващата сутрин станах рано и тръгнах да търся Федрен. Зарадва се, когато го помолих да ми заеме няколко четки и шишенца с различно на цвят мастило. Хартията, която ми даде, беше по-добра от тази, върху която се упражнявахме, и освен това той ме накара да обещая, че ще му покажа какво съм направил. Докато се качвах по стълбите, се замислих какво ли ще е, ако му стана чирак. Животът ми едва ли щеше да е по-труден от досегашния.

Но задачата, която си бях поставил, се оказа по-трудна от всяка задача на лейди Търпение. Смити беше заспал върху една възглавница. Докато го разглеждах, се зачудих как е възможно извивката на гръбчето му да е различна от извивката на някой рунически знак, а оттенъкът на ушите му да се отличава от този на илюстрациите на лечебни билки, които Федрен ме бе карал да прерисувам. Но това беше начинът, по който ги виждах, и трябваше да пропилея няколко безценни листа преди да си дам сметка, че всъщност сенките около кученцето придават неповторимост на очертанията му. Трябваше да претворя на хартията не онова, което виждаше умът ми, а само образа, който му подаваха очите.

Беше късно, когато измих четките и ги оставих настрани. Две от картините ми харесваха, третата също не беше лоша, макар да бе малко неясна и размътена и да приличаше по-скоро на съновидение.

Но когато застанах пред вратата на лейди Търпение и погледнах стиснатите в ръката ми листа, изведнъж ми се стори, че приличам на хлапе, което носи на майка си китка смачкани глухарчета. Какво очаквах да получа от нея? Признание. Ако исках такова, трябваше да го търся у Федрен, при който се бях упражнявал толкова упорито. Но вратата се отвори преди да почукам с все още изцапаните си с мастило пръсти.